— Шарлийн, знаем, че и други пътници са се сблъскали със същото явление… — Той се поколеба. — В това число и аз…
Тя го гледаше втренчено, с отворена уста.
— Ясно чух женски глас в пилотската кабина — продължи той с мрачен глас. — Беше Джоди, жена ми. Тя говореше нещо за дестинацията… Аз…
Капитанът хвърли бегъл поглед към тях:
— Мислех, че ще изчезнем във въздуха завинаги и точно като теб се усъмних в здравия си разум.
Шарлийн кимна с разбиране.
— А ти какво направи? — попита тя след кратка пауза.
— Молих се — прошепна Джим.
„И Арън е направил същото“ — помисли си тя.
— И ето ни тук сега — рече Джим. — Някой ще дойде и ще ни спаси. Трябва да продължа да вярвам в това. Ще говорим за всичко преживяно по-късно, когато веднъж се махнем оттук. Каквото и да е всичко, случило се предната нощ, трябва да го оставим настрана. В момента не можем да направим нищо повече, освен да положим максимални усилия, за да облекчим ситуацията, в която се намираме и да помогнем на онези, които разчитат на нас за своето избавление.
— Разбирам, Джим — увери го Шарлийн. — Можеш да разчиташ на мен.
— Винаги съм могъл — каза капитанът.
Тя се взря в необятния океан, опасявайки се, че там няма жива душа, която да отговори на радиосигналите им за бедствие, както се беше случило и на борда.
Обзе я подозрение. Не, това беше вътрешно убеждение, че и яркото слънце, и синьото небе също бяха само илюзия. Нищо не беше реално. Те бяха изгубени в буквалния смисъл на думата. Изгубени на място, където не трябваше да бъдат. В един друг свят. В една различна Зона.
Часовете се нижеха. Жегата стана мъчителна и нямаше с какво да се предпазят от изпепеляващите лъчи на слънцето. Пътниците се снишаваха, мъчейки се да се скрият под оскъдната сянка, която брезентовите покривала хвърляха в лодките. За ранените сянката беше наистина въпрос на живот и смърт.
Шарлийн мислеше за Каси, за жената с огромните слънчеви очила и за латиноамериканеца. Тя започна да ги търси и най-накрая съзря момичето и жената в една от лодките. Надяваше се латиноамериканецът също да е оцелял, както се бе измъкнал от „Жътваря на смъртта“ в друга самолетна катастрофа.
За нея и за тези трима пътници вратата към Онзи свят беше отворена. Както изглеждаше, същото се отнасяше и за Арън и Джим. Тя мислеше, че знае какво й дава основание да мисли така за Арън. Той бе преживял трагедията с Памела. Какво обаче беше оставило белег в душата на Джим? Тя не знаеше, но беше убедена, че е нещо, свързано със съпругата му, Джоди.
Те се бяха разкрили пред онези, които можеха да ги видят, приемайки характеристиките на техните дълбоко вкоренени страхове. В крайна сметка в кухнята на горния етаж Шарлийн бе видяла демонична черна фигура. Какво означаваше това?
За нея това беше повече от ясно — сега!
„То ми се показа като смърт — моят най-голям страх.“
Как ли изглеждаха лицата им в действителност? Какво искаха от оцелелите от този обречен полет? Защо самолетът и неговите пътници бяха докарани тук?
Може би времето щеше да покаже.
Оцелелите си разказваха истории, които обикаляха от лодка на лодка. Най-увлекателен беше разказът за една майка, която скърби за изгубеното си детенце.
В продължение на часове Шарлийн седеше и наблюдаваше океана. Арън, седнал до нея, правеше същото. Под лъчите на парещото слънце тя си спомни за хотелската им стая в „Токио Гранд Хотел“. Стая 534. Това беше нощта, в която се бяха влюбили и тя се надяваше любовта им да захлопне вратата към нейното минало завинаги. Беше си пожелала нещата за нея и за тях двамата да бъдат по-добри за в бъдеще.
Изглежда, че пожеланието й щеше да остане несбъднато.
Лодката започва да се клати все по-безмилостно. Тя седи и наблюдава гладката като стъкло повърхност на океана. Отново е настъпила нощта. Всички спят — Арън, Джим, пътниците.
Как е възможно? Няма вятър, повърхността на океана е гладка, а лодката подскача, все едно я блъскат бурни вълни. Тя има чувството, че нещо се движи под водата.
Няколко метра по-напред черни нокти разцепват повърхността. Тя ясно вижда това на лунната светлина. Ноктите раздират водата като перка на акула, приближаваща малката лодка. Хищните остри нокти се забиват дълбоко в дебелата гума.
Черната фигура, самата Смърт, се надига и се плъзга покрай заобления край като змия.