Тунитът поклати глава.
— Нека ти кажа нещо. Когато бях малко дете и все още ловувахме, моят дядо винаги се връщаше с най-големия морж. Хората искаха да научат неговата тайна, но той никога не им я каза. Но накрая, вече много-много възрастен, я довери на мен. Обясни ми, че насочвал каяка си покрай проливите към дълбоките океански течения и плавал много по-далече, отколкото другите смеели да отидат. Попитах защо се е излагал на такава голяма опасност за някакъв си улов, пък бил той и най-големият. Той отговори, че ловът изобщо е опасен. Щом ще вървиш по тънък лед, би трябвало да можеш и да танцуваш върху него.
Отвъд стъклената преграда се чу някакъв шум, а после Феръдей влезе, натоварен с електрически и механически устройства.
— Ето резервните осцилатори и потенциометри — обяви той. После стрелна поглед към апарата на количката. — Къде са батериите?
— Съли тръгна да търси — отговори Маршал.
— Добре. Щом ги набавим, можем да започнем изпитанията и…
В същия миг в контролната зала се разнесе силен пукот. Маршал погледна натам. Идваше от радиостанцията, която Гонзалес им беше дал и сега лежеше в края на мишпулта.
Радиото отново изпука.
— Чувате ли? — Беше гласът на Кери Екберг. — Чувате ли?
Маршал излезе от студиото и влезе в контролната зала. Взе радиостанцията и натисна комутатора.
— Кери? Маршал е. Говори.
— О, Боже, помогни ми! — Гласът й беше сподавен и висок, сякаш е на ръба на истерията. — Моля те, помогни ми! Нещото… хвана Емилио. Вдигна го и… вдигна го и…
— Кери, успокой се. — Маршал се опита да прояви сдържаност и да говори разумно. — Кажи ми къде се намираш?
Той чуваше паническото й вдишване.
— Аз съм… О, Боже… във входното фоайе. Край, край… караулното.
Когато Маршал натисна отново комутатора, Логан и Феръдей влязоха откъм студиото и застанаха около него.
— Добре. Имаш ли фенерче?
— Не.
— Тогава се спусни по стълбището към офицерската столова. Колкото можеш по-бързо и по-тихо. Там ще намериш фенерчета. Също и оръжия. Можеш ли да боравиш с пистолет?
— Не.
— Няма значение. Сега отивай право там. Щом стигнеш, обиди ми се.
— То ще дойде да ме намери. Зная, че ще го направи. Веднага щом свърши с Емилио. Ще дойде и ще ме… ще ме…
— Кери, идвам да те взема. Ще те доведа тук. Само гледай да не се паникьосаш. И не губи радиостанцията.
Чу се още едно пукане и после станцията замлъкна.
Маршал се обърна към Феръдей.
— Намери Съли и му помогни за батериите. След това изкарайте звуковото оръжие в коридорите на равнище Д. Научното крило ще ни е нужно, като място за отстъпление, ако планът не сработи.
Феръдей кимна и бързо излезе от контролната зала. Маршал погледна към Логан.
— Нали помниш какво си говорихме за примамката? Изглежда аз ще изиграя тази роля. — И без да каже друго, той пъхна радиостанцията в джоба си и пое към люка в централното крило.
50
Кери се запрепъва надолу по коридора на равнище Д, стискайки в потната си ръка фенерчето. Кокалчетата я боляха от ударите в стърчащите ъгли на струпаните по коридора предмети. Коленете й бяха ожулени от няколкото падания върху твърдия стоманен под, нищо че беше покрит с балатум. Слава на Бога, радиостанцията още работеше. Тя отново трябваше да направи усилие, за да прогони ужасяващите картини от съзнанието си. Конти пищи, а кръвта му пръска като от въртяща се градинска пръскачка. Тя отново си каза и заповтаря като мантра: не поглеждай назад. Не поглеждай назад.
Трябваха й петнадесет минути да се спусне два етажа до офицерската столова. Четвърт час неподправен ужас. Мина покрай пералнята, в която стари перални машини и електрически сушилни стояха подредени в мълчаливи редици под избледнели плакати, призоваващи към хигиена. Следваше шивалнята. В малкото помещение едва имаше място за малко бюро, шевна машина и манекен. След това коридорът се разделяше. Тя се спря и извади радиостанцията. Ръцете й трепереха толкова силно, че й се наложи три пъти да натисне комутатора.
— Намирам се на кръстовището след шивалнята — каза тя, чувайки как гласът й трепери.
Сред пукането се чу гласът на Маршал:
— Току-що стигнах до равнище Д. Стой там, аз ще се обадя на Гонзалес за упътване.
Тя стоеше в мрака, опитвайки се да си поеме дъх. Това беше най-гадната част: да стоиш, да чакаш указания и непрекъснато да се боиш, че всеки миг ще усетиш странното чувство в ушите и синусите, тайнствените сигнали за приближаването на кошмара…
— Завий наляво — каза отново Маршал. — В края на коридора отново завий наляво. Ще видиш стълбище. Спусни се по него. Аз ще те чакам там. Ако случайно ме няма, обади се.