— Нали това не е… — започна тя.
— Да, езерото Ловец.
Страхът, който беше преминал в някаква тъпа и постоянна тревога, сега отново я прониза.
— Спомням си, ти каза, че ще прекосим само едно езеро.
— Така е, но вече нямаме гориво, за да заобиколим това.
Барбър не отговори. Преглътна конвулсивно и облиза устни. Устата й пресъхна.
— Не се притеснявай. Езерото Ловец е много голямо, но не е широко.
Тя го погледна.
— Тогава защо възнамеряваше да го заобиколиш?
Карадайн се поколеба, преди да отговори.
— Защото дълбочината му е само около метър и шейсет. Дъното е осеяно с големи скали, ледени късове и тем подобни. При тези условия със снежни навявания са трудни за забелязване. Ако случайно се блъснем…
Той не довърши изречението, но и нямаше нужда да го прави.
Спуснаха се предпазливо на леда. Барбър отново се вкопчи в дръжката над вратата, когато усети как той отново започна да се огъва под тяхната тежест. Почувства как напрежението нараства с усилването на започналото пукане, което излизаше изпод колелата и се разнасяше във всички посоки. Няколко скали се виждаха ясно, защото стърчаха над снежния слой като кучешки зъби, а черните им върхове лъщяха на утринното слънце. Други бяха скрити под снежните навявания. Утихналият вятър беше натрупал снега във фантастични форми: гребени, върхове и миниатюрни планински вериги. Карадайн си пробиваше внимателно път, лавирайки между скалите и снежните преспи. Барбър местеше очи от езерната повърхност към джипиеса и обратно и мечтаеше екранът отново да побелее от сняг.
Минаха три минути, после пет. Пукането се засили, а пред тях започнаха да се оформят пукнатини, които летяха напред в криволичещи линии. Двигателят прескочи, но Карадайн погали газта с крак и върна нормалните обороти. На Барбър направо не й се мислеше какво щеше да стане, ако горивото им свършеше, докато бяха на леда.
— Почти стигнахме — обади се шофьорът, сякаш беше прочел мислите й.
Пред тях се появи ниско струпване на сняг, широко може би четиридесетина метра, което вятърът бе украсил със странни форми и извивки, така че беше заприличало на приливна вълна.
— Сигурно е чист сняг — каза Карадайн. — Не мога да рискувам да го заобикалям, защото отново ще вземем да се завъртим. Ще минем право през него, за да проправим път на ремаркето. Дръж се.
Барбър така се беше вкопчила в дръжката, че със сигурност не би могла да стисне по-здраво. Тя спря да диша, когато Карадайн насочи влекача право в снежното възвишение. Машината потрепери от удара, а шофьорът даде газ, за да поддържа равномерна скорост.
Но изведнъж предницата на камиона подскочи във въздуха. Барбър беше запратена напред и едва не си удари главата в арматурното табло, въпреки че си беше сложила колана.
— Божичко! — извика Карадайн и завъртя волана наляво. — Под това навяване имало скала!
Влекачът подскочи отново, когато задните колелета минаха по камъка. Камионът се вдигна, а после се стовари тежко върху леда. Чу се трясък като оръдеен изстрел и автовлакът изведнъж забави ход. Барбър почувства, как някаква огромна сила я притиска към седалката.
— Задницата пропада! — изрева Карадайн. — Кажи на всички веднага да се преместят напред! Хайде!
С трескави пръсти Барбър взе микрофона, изпусна го, но успя да го улови наново.
— Фортнъм, задницата пропадна в леда. Накарай всички да минат в предната част на караваната. Бързо!
Тя остави микрофона на мястото му, докато Карадайн трескаво даваше газ. Камионът подскочи напред, но наклонът назад се запази, а ремаркето трошеше леда и буквално го разсичаше с увисналата си част.
Карадайн смени предавката и натисна газта докрай. Чу се още един пукот, почти толкова силен, колкото първия. С последно усилие камионът се освободи от дупката в леда и се стрелна напред. Карадайн веднага намали скоростта, внимавайки да не изгуби контрол върху гладката повърхност. Барбър се смъкна на седалката почти смазана от облекчението, което изпита.
— Размина ни се — обади се Карадайн. Той погледна към индикатора на резервоарите. — Резервоарът е празен. Не мога да си представя с какво се движим.
Барбър отново потърси с поглед екрана на джипиеса. И най-сетне видя бялата линия на сушата точно пред тях.
След като заобиколи последните няколко скали, влекачът изрева, излезе на сушата и ускори ход. Карадайн си пое дълбоко въздух и хвана края на ризата, за да си повее. Поизправи се на седалката и посочи напред.
— Виж!
Барбър се взря през предното стъкло. В далечината различи някаква купчина тъмни форми и примигваща червена светлина.