— Това да не е… — започна тя.
Шофьорът кимна и пусна широка усмивка.
— Да, Арктик Вилидж.
Тя веднага се протегна за микрофона.
— Пени Барбър вика Фортнъм. Стигнахме. Арктик Вилидж е точно пред нас.
Когато остави микрофона, й се стори, че въпреки бумтенето на дизела чува радостните викове, които се понесоха откъм караваната.
Епилог
Денят беше ясен и бистър като кристал, сякаш засрамена от своята ярост, природата нямаше нетърпение да изкупи вината си за бурята. Въздухът беше напълно неподвижен. Не се усещаше дори полъх и щом Маршал отклонеше поглед от базата и го насочеше към снежната покривка и съвършения небесен купол над нея, беше готов да повярва, че на това отдалечено място палитрата на природата е съставена само от два цвята: синьото и бялото.
Цялата сутрин кацаха и излитаха хеликоптери: медицински и съдебномедицински, множество военни и един малък самолет, пълен с мъже със сиви костюми, които събудиха у Маршал чувство на безпокойство. Сега той стоеше заедно с Феръдей, Логан и Кери Екберг на бетонния плац пред входа на базата. Бяха се събрали, за да се сбогуват с Усугук, който се готвеше да се върне обратно в своето пусто село.
— Сигурен ли си, че не искаш да те откарат? — попита Маршал.
Тунитът поклати глава.
— Моят народ има една поговорка, която гласи: пътуването е цел само по себе си.
— Един японски поет е написал нещо много близко — отбеляза Логан.
— Благодаря ти — каза Маршал, — че въпреки всичко се съгласи да дойдеш. И за това, че сподели с нас своите познания и опит. — Той протегна ръка, за да се сбогуват, но Усугук го прегърна.
— Дано намериш покоя, който търсиш — каза той.
След това кимна на останалите, вдигна малката мешка с вода и храна, която бяха приготвили за него, придърпа обточената с кожа качулка по-плътно около лицето си и се обърна.
Наблюдаваха го мълчаливо как пое на север през снега. Маршал се запита дали жените ще се върнат в селото, или старецът ще изживее остатъка от живота си сам като отшелник. Знаеше, че Усугук стоически би приел всяка от тези възможности.
— Покой ли търсиш? — попита го Кери.
Маршал се замисли.
— Да. Мисля, че да.
— Предполагам, че с всички ни е така — отговори му тя. После се поколеба. — Е, по-добре да се връщам. Следобед ще пристигнат представителите на „Блекпул“ и застрахователите. Дотогава трябва да свърша доста неща.
— Ще се видим по-късно — отговори Маршал.
Тя се усмихна.
— Гледай да не забравиш. — После се обърна и мина през вратите към сборния район.
Логан погледна след нея.
— Мислиш ли да продължиш тази връзка?
— Ако мога да намеря благовидно оправдание — отговори доволно Маршал.
— Оправдания винаги се намират — Логан погледна часовника си. — Е, май аз съм следващият, който ще си върви. Хеликоптерът ми трябва да пристигне всеки момент.
— Ние заминаваме утре — отговори Маршал. — Можеше да почакаш един ден. Така щеше да икономисаш малко пари.
— Звъннаха ми от службата. Появила се е неотложна работа.
— Друг лов на духове?
— Нещо такова. Между другото, тия типове с вид на тайни ченгета, които ни разпитваха, знаят адреса ми. Съмнявам се, че това е последният път, когато се виждаме. — Той направи пауза. — Ти какво им каза?
— Точно каквото се е случило, доколкото си го спомням — отговори Маршал. — Но всеки мой отговор предизвикваше още въпроси, така че накрая просто замълчах.
— Повярваха ли ти?
— Така смятам. След като всички сме свидетели, не виждам как биха могли да се съмняват. — Той погледна към Логан. — Не мислиш ли така?
— Мисля, че нещата щяха доста да се опростят, ако имаше труп.
— Да, това е странно. Със сигурност остана доста кръв от него. Бих се заклел, че е мъртво като пън с този пръснат череп.
— Трябва да е изпълзяло нанякъде, за да умре — намеси се Феръдей. — Точно както първото.
— Знаеш какво би казал Усугук за това — отговори Маршал. Той погледна към хоризонта, където тунитът вече се беше превърнал в едва забележима точица на фона на двете срещащи се ивици бяло и синьо.
— Много се радвам, че умря — обади се Логан, — но все още не схващам защо. Имам предвид как го убиха звуковите вълни.
— Без труп не можем да бъдем сигурни — отговори Маршал, — но имам едно предположение. Беше очевидно, че високите честоти го дразнят. Чистата синусоидална звукова вълна без хармонични трептения изглежда му причиняваше още по-силна болка.
— Но нали повечето звуци създават хармонични трептения?
— Това е така — намеси се Феръдей. — Така наречените „несъвършени инструменти“ като цигулката, обоя или човешкия глас — всички го правят. Това е смешното в случая, защото точно те придават богатство на звука.