Съли кимна мрачно.
— Оттогава никой не го е виждал. Не е нито в лабораторията, нито в стаята си.
— Ще се върне — обади се Логан.
Всички се обърнаха към преподавателя от Йейл.
— Моля? — попита Съли.
— Взе назаем снегомобила.
— При тази виелица? — удиви се Кери. — Къде отиде?
— В селото на тунитите на север.
— Защо? — поиска да разбере Съли.
Логан огледа своите инквизитори.
— За да получи отговори. Хайде да намерим Феръдей и да поговорим за това в твоята лаборатория.
Съли въздъхна и поклати глава.
— Добре. Веднага щом Гонзалес се върне с огневата си мощ.
— А когато се върне, може би ще има какво да каже за вашите планове. — Улф се огледа. — А вие, останалите?
— Ти да не се шегуваш? — отговори Хълси, филмовият техник. — Изчезвам от тук. — От всички страни на помещението беше изразено съгласие с неговата позиция.
Улф погледна към Конти.
— А ти, Емилио?
Докато Кери го гледаше, Конти бавно осъзна, че някой го е заговорил.
— Моля?
— Можеш ли да се приготвиш за заминаване до половин час?
Конти примигна и се смръщи.
— Никъде няма да ходя.
— Не чу ли какво каза Гонзалес? Той нареди всички да заминат на юг с камиона на Карадайн.
Продуцентът леко наклони глава като птичка.
— Трябва да довърша документалния си филм.
Очите на Улф се разшириха от смайване.
— Моля? Вече няма документален филм.
— Тука бъркаш. — Конти се усмихна леко, сякаш е казал някаква шега, известна само на тях двамата.
— Емилио, Ашли е мъртва, а след половин час целият ти екип ще замине за Феърбанкс.
— Да — съгласи се Конти, — сега всичко зависи от мен.
Улф вдигна ръка, нетърпелив да привлече вниманието му.
— Не чу ли? Нямаш екип!
— Ще го направя сам. По стария, класически начин. Като Джордж Мелиес, Едуин Портър, Алис Ги Блаше. Фортнъм ще замине с останалите. Зная, че ще го направи. — Той стрелна поглед към Кери.
Кери разбра смисъла на този поглед. Разбра какво иска той от нея. Въпреки онова, което бе казала на Маршал в Операционния център, че се е посветила безкомпромисно на своята кариера и Конти, между нея и самата мисъл беше забит леденият нож на страха. Въпреки това тя отвърна на погледа му и без да отмества очи, кимна бавно.
36
Старият шаман посочи с ръка купчина кожи от карибу встрани от огъня. — Седни — покани го той.
Маршал много ясно разбираше от какво съществено значение е времето, но също така осъзнаваше, че тази среща — какъвто и да е резултатът от нея — не може да бъде проведена набързо. Затова седна на посоченото му място.
— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита той.
— Оттам, откъдето разбрах, че сте разгневили древните. Моят духовен водач ми каза.
Шаманът събра пръснатите пред него неща, пъхна ги в малка кожена кесия и дръпна вървите, за да стегне отвора.
— Другите… къде отидоха те?
Усугук посочи с длан на север.
— При нашите братя край морето.
— Друг лагер на тунитите? — попита Маршал.
Усугук поклати глава.
— Инуити. Ние сме последните от нашия народ.
— Искаш да кажеш, че няма повече тунити?
— Няма.
Маршал погледна над огъня към стария шаман. Значи е вярно, помисли си той.
— А кога ще се върнат?
— Може би никога. Животът край морето е много по-лесен. Беше трудно да ги задържам тук, след като бащите и майките им измряха.
Маршал помълча малко, за да събере мислите си. Трудно му беше да повярва, че този малък лагер е последната диря от цяло индианско племе. Мисълта, че неговото собствено пристигане край ледника е отчае ти причина да се разпръснат, дори да е само временно, беше доста горчива.
— За какво бяха онези знаци, които начерта пред базата? — попита той най-накрая.
— Знак за закрила. За да накарам куршуг да ви пощади. — Шаманът отвърна на вторачения поглед на Маршал. — Присъствието ти тук означава, че закрилата е била неуспешна.
Маршал отново се поколеба. Той беше минал целия този път, но не знаеше как да започне и дори какво да попита. Затова си пое дълбоко дъх.
— Слушай, Усугук, зная, че вече ти причинихме тревоги и затруднения, и аз дълбоко съжалявам за това. Не е било нарочно.
Тунитът не продума.
— Сега имаме неприятности. Много сериозни неприятности. И аз дойдох тук с надеждата, че ще можеш да помогнеш.
Усугук пак не отговори. Изражението му беше безизразно, почти необщително.
— Планината — продължи Маршал, — за която ни каза, че е зло. Ние открихме нещо там, докато провеждахме своите опити. Същество по-голямо от полярна мечка, затворено в леда. Ние… ние го изрязахме от леда. А сега то е изчезнало.