— Добре са дошли да провеждат колкото искат наблюдения на трупа му. — Гонзалес огледа помещението за аклиматизация. — Хайде, хора, последвайте ме!
Спряха в сборния район, където сержантът ги подреди по трима в редица. После външните врати се отвориха и те потеглиха в бурята. Групичката се струпа по-нагъсто и закрачи през малките преспи, в които застана до глезените. Гонзалес водеше с готова за стрелба М16, а ефрейтор Марселин завършваше процесията, дърпайки импровизирана шейна, натоварена с кашони вода и порциони за непредвидени случаи.
Барбър чу осемнадесетосния автовлак много преди да го види: боботенето на работещия на празни обороти дизел се носеше в сумрака. С наведена глава тя продължи да залита сред бурята, докато не се блъсна силно в човека пред нея. Когато вдигна поглед, видя, че процесията е спряла. Пред тях беше камионът, покрит с малки жълти лампички като огромен празничен подарък, а фаровете пронизваха искрящата снежна вихрушка. Карадайн, арктическият шофьор, вече бе закачил караваната на Ашли Дейвис. Той стоеше на широкия праг — кльощава карикатура в крещяща хавайска риза, и дъвчеше дебело парче дъвка. Беше зает да изхвърля разни излишни неща от караваната на снега: кутии за шапки, закачалки със скъпи дизайнерски рокли, тоалетка. Докато Барбър гледаше, малък кожен куфар излетя с въртене от вратата на караваната. Щом падна на земята, той се отвори и от него изригнаха козметични продукти. Вятърът подхвана тънък халат и го вдигна във въздуха, издувайки и плющейки с него като копринено платно. Дрехата се заплете за кратко в антената на караваната, преди да отлети и да изчезне в черното небе.
Карадайн изтупа ръцете си доволно.
— Така е по-добре — надвика той буботенето на дизела. — Хайде, качвай ги.
Гонзалес преброи хората за последен път.
— Влизайте — нареди той на първата редица. — Намерете си удобно място, за да се настаните.
— Не се струпвайте накуп — добави Карадайн. — Опитайте да разпределите тежестта си колкото може по-равномерно. — Той скочи в снега. — Току-що поставих радиостанция на батерии в караваната, така че да може да се свързвате с мен в кабината. Някой ще трябва да се погрижи за това.
Една предпазлива ръка се вдигна.
— Аз ще отговарям за нея — каза Фортнъм, главният оператор.
Барбър наблюдаваше внимателно как двамата пострадали получават помощ, за да се качат в караваната. Тусан беше прегърбен, очевидно под въздействието на голяма доза успокоителни, и си мърмореше нещо. Главата на жената, някогашната лична помощничка на Ашли Дейвис, беше превързана. Тя мълчеше, а изражението й беше уплашено. Докато опашката бавно изчезваше в караваната, Барбър започна да чувства топлината, която лъхаше от разтворената врата. Очевидно Карадайн беше надул отоплението докрай, за да я стопли, докато още има възможност.
— Имам нужда от някого отпред — каза той, — за да вкарва актуални данни за посоката, ако положението стане напечено.
— Аз ще се заема — обади се Барбър.
Карадайн я погледна.
— Можеш ли да програмираш джипиеси?
— Аз съм компютърен специалист.
— Значи ставаш. Остава да проверя калъфите на гумите и веригите, а после алкохолния изпарител за въздушните спирачи. След това тръгваме.
Тя се отдели от опашката пред караваната и застана под относителния завет на кабината. След като и последният човек от групата се качи в караваната, Марселин започна да подава кашоните с вода и военните порциони за извънредни случаи. Карадайн огледа за последен път автовлака. След това се качи в караваната, огледа разположението на хората, показа на Фортнъм радиостанцията и затвори вратата. После заобиколи караваната отзад и откачи електрическите кабели. Караваната потъна в мрак, с изключение на светлините на стоповете.
— Готови ли сте? — попита Гонзалес.
Шофьорът му махна с вдигнат нагоре палец.
— Тогава късмет и Бог да ви пази!
Карадайн помогна на Барбър да се изкатери в кабината, след това заобиколи откъм предницата и се качи на мястото на шофьора. Провери набързо уредите и инструментите, като поглеждаше в списъка, който бе закачен на стената зад гърба му. Сложи си колана и взе микрофона на радиостанцията, закачен на арматурното табло.
— Чувате ли ме отзад?
— Съвсем ясно — отговори Фортнъм.
— Чудесно.
Той остави микрофона на място и я погледна.
— Готова ли си?
Тя кимна.
— Тогава да тръгваме. — Първо освободи спирачката за паркиране, включи на скорост и отпусна леко съединителя. Камионът потрепери, а после бавно пое напред.
Барбър гледаше през прозореца виещия се пред тях сняг. Когато започнаха да потъват в необятния мрак, последното, което видя от база „Страх“, бяха тримата войници, Гонзалес, Марселин и Филипс, застанали до празната шейна с готови за стрелба оръжия, които ги гледаха как се отдалечават.