Докато говореше, лицето на Конти се зачерви и очите му заблестяха. А гласът му потреперваше с почти месианска увереност. Въпреки страха си Кери започна да изпитва вълнение. Улф слушаше мълчаливо, а очите му следяха режисьора, докато крачеше напред-назад.
— Има и нещо друго — продължи Конти. — Ашли е мъртва. Тя жертва живота си за този проект. Трябва да го направим, дори и само заради нея. Сега аз ще бъда водещ.
За известно време се възцари мълчание. След малко се обади Улф:
— Наистина ли смяташ, че можеш да го направиш?
— Учил съм за оператор. Ще заснема такива кадри, че Фортнъм ще захвърли камерата от срам. — Конти се обърна към Кери. — Аз ще снимам, но сцените ще минат по-гладко, ако ти се заемеш със звукозаписа.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Ще си закача преносимия миксер.
Конти кимна.
— Аз ще приготвя останалото. Кери, ти вземи радиостанцията. След пет минути тръгваме.
39
Маршал караше снегомобила толкова бързо, колкото му стискаше във виещите се около него облаци сняг и лед. Снегът бе намалял, но за сметка на това вятърът беше станал по-силен и пищеше около вратите и прозорците на голямото превозно средство. Сигурно скоро щеше да се съмне, но часът сякаш нямаше значение в тази ничия земя на монохромна сивота. От време на време му се струваше, че е под вода, като че земята и небето са се слели от яростта на бурята в странен нов елемент, някаква химическа суспензия, през която снегомобилът си пробиваше път.
Маршал хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Усугук седеше с кръстосани крака в задната част на кабината, а в скута му лежеше медицинската кесия. Беше оставил очуканата си карабина в снежната къща и сега бе невъоръжен. С отметната назад качулка и открито, набръчкано от времето лице, изглеждаше смален от парката, която го обгръщаше. Въпреки че Маршал няколко пъти се беше опитал да го въвлече в разговор, тунитът не каза много по време на пътуването на юг. Вместо това лекичко се полюшваше, но не от друсането на снегомобила, и сега беше започнал тихичко да си напява нещо.
Маршал направи още един опит.
— Когато бяхме в твоя лагер, ти каза, че времето ти за лов е минало. Ловец ли си бил?
Усугук се изправи.
— Да. Велик ловец, но това беше преди години, когато още бях малък човек.
— Малък човек? Има нещо, което не разбирам. Защо живеете толкова навътре в сушата, далеч от морето? При този климат не бива да се отказваш от нищо. Там няма храна, като се изключи някоя случайна бяла мечка. Ти сам го каза: животът е толкова по-лесен, когато живееш по крайбрежието.
На Усугук отново му трябваше известно време, за да отговори:
— По-лесният живот не ме интересува.
— Искаш да кажеш, че ако другите не се върнат, ще останеш да живееш сам в пустошта?
Последва дълго мълчание.
— Това е моята рокталиик.
Маршал отново стрелна поглед към огледалото. Мъжът знаеше нещо, поне това беше ясно, но щеше ли да помогне? Щеше ли всичко това да се окаже живописна смесица от митове и ритуали, много интересни за гледане, но напълно безполезни? Можеше само да се надява да не стане така.
Те продължиха да пътуват в мълчание на юг. Маршал следеше с едно око джипиеса, а с другото виещия се на светлината на фаровете сняг. Връх Страх вече беше близо и той намали скоростта, напрягайки се да види тръбите от лава и пукнатините в магмата, които можеха да зейнат предателски под скриващата ги снежна покривка. След десет минути малка светла точица започна да премигва в мрака вляво от тях. След това станаха две, а малко по-късно половин дузина. Маршал поправи курса и минути по-късно пред тях се появи телената мрежа на оградата с бодлива тел отгоре, насечена от светлосенките на фаровете. Вместо да спре на паркинга отвън, той направи маневра, мина през портала и се запромъква между временните сгради, насочвайки снегомобила към главния вход. За своя огромна изненада забеляза, че влекача на Карадайн и караваната на Ашли Дейвис ги нямаше. Голямото незаснежено място зад оградата сочеше къде бяха стояли. Наоколо се виждаха множество следи от стъпки, които вятърът още не бе успял да заличи.
Маршал паркира колкото можа по-близо до двойната врата, после угаси двигателя и кимна на Усугук. Тунитът дойде в предната част, двамата излязоха един по един от машината и се приведоха от ледената фъртуна. Маршал отвори вратата и влезе вътре. След известно колебание Усугук също прекрачи прага.
Помещението за аклиматизация приличаше на полесражение. Десетки гардеробчета зееха отворени, а по пода се търкаляха дрехи и пакети с военни порциони. В ъгъла стоеше ръчна количка, пълна с оръжия и муниции. Маршал отиде при нея и с голямо нежелание взе една карабина М16 и няколко резервни тридесетзарядни пълнителя. Напъха пълнителите в джобовете на парката си и преметна автоматичното оръжие през рамо.