Входното фоайе по-нататък беше тъмно и празно. Той се спря за миг и се ослуша. Базата беше свръхестествено тиха. Не се чуваше ехо на крачки, нито далечно бръмчене на разговори. Маршал тръгна към централното стълбище, в посока към жилищната част на равнище Б. Усугук го следваше на известно разстояние, без да поглежда наляво или надясно. Тунитът изглежда не се интересуваше от заобикалящата го среда. Човек оставаше с чувството, че иска да види колкото може по-малко. На лицето му беше изписано напрегнато, почти болезнено изражение, сякаш у него кипеше някаква вътрешна борба.
Равнище Б беше също така безлюдно. Докато минаваха край Операционния център, кабинетите, жилищните помещения, които доскоро кипяха от различни дейности, Маршал започваше все повече да се чуди. Какво се беше случило? Къде бяха всички? Дали не се бяха оттеглили на някое сигурно място дълбоко в базата — безопасно убежище или последен редут?
Имаше едно място, в което беше сигурен, че ще намери хора: лабораторията по физика и биология. Докато се приближаваше, разбра, че не е сбъркал, защото отвътре се чуваха приглушени гласове. Отвори вратата и видя не само Феръдей, но и Съли и Логан. И тримата трепнаха, когато той влезе. Логан се изправи бързо и хвърли пълен с любопитство поглед на Усугук. Съли, който седеше на една странична маса, само кимна, докато пръстите му бродираха нервно по плота. Една от големокалибрените карабини, с които се пазеха от възможни нападения на бели мечки, беше облегната до него. Феръдей местеше поглед от Маршал върху Усугук и обратно.
— Успял си — отбеляза Логан. — Браво на теб.
— Къде са всички? — попита Маршал.
— Заминаха с караваната — отговори Логан.
— Нещото уби Ашли Дейвис и един от войниците — обясни Съли. — Видя сметката и на двамата.
Хладни тръпки обхванаха Маршал.
— Боже мой, това прави трима убити досега.
— Гонзалес и неговите хора са тръгнали да го гонят — добави Съли.
Логан махна с ръка към Феръдей и Съли.
— Казах им за дневника и защо си тръгнал за лагера.
— А какво стана с него? — попита Маршал.
— Дешифрирах още няколко откъса. Нищо полезно.
Маршал се обърна към шамана.
— Ние знаем за научния екип отпреди петдесет години. Били са осем. Седем са умрели внезапно от очевидно насилствена смърт. Казах ти какво е записал един от тях: „Тунитите знаят отговора“. Отговорът на какво — това не знаем. И така, можеш ли да ни помогнеш?
Докато говореше, в Усугук сякаш настъпваше промяна. Болезненото изражение бавно изчезна от лицето му и вместо него се появи нещо, което Маршал определи като примирение. Няколко секунди тунитът не отговори. А после бавно кимна.
— Можеш? — нетърпеливо попита Логан. — Значи знаеш какво се е случило?
— Да — Усугук кимна отново. — Аз съм оцелелият.
40
Когато навремето даваше наряд в база Страх, като млад, спазващ устава войник през 1974 г., Гонзалес беше участвал в редките учения за борба срещу проникнал в базата противник. По онова време се проведоха шест подобни тревоги. Съобщаваха им, че група руски саботьори са проникнали в базата, и им възлагаха да ги спрат. Разбира се, дори по онова време базата вече от двадесет години не работеше и това не беше нещо повече от военна игра. Но се смяташе за добра подготовка, особено за онези, които преминаваха от инженерния корпус в редовната армия. Пък и човек запаметяваше подобни неща: Гонзалес все още живо си спомняше прошепнатите заповеди, готовите за стрелба оръжия, вратите, отваряни с изненадващ ритник.
Сега до голяма степен изпитваше същото.
Щом влекачът и караваната заминаха, войниците приготвиха оръжията си и след кратък инструктаж и напомняне от страна на Гонзалес да бъдат предпазливи те се разгърнаха в южното крило. Придвижваха се надолу по коридорите в почти пълна тишина. Гонзалес командваше с жестове или с единични думи. Бяха минали покрай лазарета и наближаваха мястото, където бяха нападнати Флюк и Дейвис. През последния час сержантът минаваше по този път за втори път. Миналия път бе закъснял с няколко секунди и не можа да се включи в ставащото. Флюк беше разкъсан буквално на две части, но Дейвис поживя още малко. Гледката не беше красива. Сега и двата завити в найлони трупа лежаха в залата за аутопсии на лазарета на мястото на изчезналия Питърс.
— Добре — прошепна той. — Ще заемем позиция пред сборното място. Филипс, разузнай набързо.