Филипс, който беше начело, вдигна палец в знак, че е разбрал. Гонзалес погледна назад към Марселин. Ефрейторът кимна.
Тайно в себе си Гонзалес беше доволен, че Марселин се държи. Той беше единственият, успял да зърне създанието, и това едва не го деморализира. Но или се беше стегнал, или добре се преструваше. Наряди като този, на гъза на географията по средата на нищото, обикновено не привличат каймака на корпуса, но сержантът беше доволен от сегашния екип. Вярно, че бяха „казармени дембели“ от инженерния корпус без боен опит зад гърба си. Но не бяха плачльовуци, нито се правеха на примадони. Беше виждал мъже да полудяват напълно от студа, самотата и еднообразието. Но тази група я биваше. Те разбираха, че всеки ден в база „Страх“ ще прилича на вчерашния.
Всъщност това беше вярно до скоро.
Гонзалес погледна над рамото на Марселин към Крийл. Едрият бригадир се хилеше като идиот. По колана си беше напъхал два пистолета, а в ръка размахваше карабина Д4 с подцевен гранатомет, сякаш бе Рамбо. Крийл беше неизвестна величина. Гонзалес изпитваше известни съмнения в твърденията му, че е служил в Трета танкова, но поне вече знаеше как се борави с оръжие. И макар три автомата да изглеждат напълно достатъчни, сержант Гонзалес беше предпазлив човек. Още един пръст на спусъка е добра застраховка.
Беше размишлявал дали да не се обади на началството и да изчака по-нататъшни заповеди. Но преминаването на заповед по веригата на командването щеше да отнеме часове, ако не и повече, а Гонзалес не беше в настроение да чака. Още повече че не изпитваше особено желание да обяснява какво точно представлява онова, което щяха да преследват. По време на командването му вече имаше три смъртни случая, а той разполагаше с широки пълномощия на това отдалечено от властите място. По-добре да остави разкъсания от куршуми труп сам да дава обяснения.
Сега сборният район се намираше точно пред тях. На сумрачната светлина в коридора Гонзалес видя, че вратата зее полуотворена под странен ъгъл на изкривените си панти.
— Помни — каза той на Филипс. — Бавно и без да се надигаш.
— Да, сър. — Редникът свали своята М16. С готово за стрелба оръжие той се приближи до касата на вратата и се промъкна край нея. Десет секунди по-късно даде знак, че е чисто. Гонзалес махна на другите да влязат и тръгна след тях. Помещението беше в същия вид, както го бяха оставили: вихрушка от кървави петна, разплискали фантастични шарки по пода и по основите на понижаващите трансформатори. Бяха успели да затворят входния панел на тунела за поддръжка, но помещението все още беше неприятно студено.
Той хвърли поглед на Марселин. Ефрейторът беше зает да извръща поглед от кървавите петна. Лицето му имаше зеленикав вид.
— Ефрейторе? — повика го малко по-високо Гонзалес, за да заглуши бученето на трансформаторите.
Очите на Марселин се стрелнаха към него.
— Сър?
— Добре ли си?
— Да, сър.
Гонзалес кимна и отново насочи очи към реките от кръв. Десетките кървави следи бяха оставили отделни очертания, свидетелство на трескавите събития, които се бяха случили преди малко. Някои от тях водеха към коридора и обратно към лазарета в посоката, от която бяха дошли войниците. Но имаше и друг комплект следи, ако можеха да бъдат наречени така, които водеха в другата посока и още по-навътре в базата. Той откачи фенерчето си от колана, включи го и започна да ги оглежда. Те представляваха големи разкривени розетки. Криви нокти, дълги и жестоки на вид, стърчаха от всяка следа.
Той ги изучава втренчено доста дълго време.
Гонзалес се смяташе за обикновен човек, който има малко потребности и още по-малко изисквания. Той никога не се беше нуждаел от компанията на други хора и единствената гордост, която познаваше, беше тази да си свърши добре работата. Затова никога не се бе натискал за повишение и никога не бе изпитвал силно желание да напредне отвъд чина на сержант. Чувстваше, че той е най-подходящият за него. Достатъчно висок, за да може да налага своята представа за порядъка на нещата, но не толкова, че да изисква нежелани отговорности. Това беше и причината Гонзалес да е единственият войник, останал по-дълго от осемнадесет месеца в база „Страх“. Истината беше, че вече беше прекарал тук повече от тридесет години. Никога нямаше да забрави лицето на майора във Форт Макнейр, когато, връщайки се от отпуск след първата командировка в база „Страх“, той помоли да бъде изпратен отново там. Би могъл да се пенсионира още преди години, но не можеше да си представи да върши нещо друго, освен да прави всичко възможно тази извадена от употреба и забравена инсталация да получава най-добрите грижи. Нямаше семейство и притежаваше малко неща извън Библията и високия куп криминални романи, които вечер четеше отново и отново по азбучен ред на заглавията. Беше прекарал толкова време в компанията на собствените си мисли, че скоро тя се превърна в най-предпочитаната. Съществуването му беше просто, но добре подредено, разумно и предсказуемо, точно както той обичаше.