— Накъде води? — прошепна Крийл.
— Наникъде — отговори Гонзалес. — Задънена секция.
— Прекрасно. Ако нещото е тук, значи сме го сгащили в ъгъла.
Никой не отговори.
Гонзалес надникна иззад високия метален стелаж, поглеждайки първо наляво, а после надясно. След това се обърна към Филипс и Марселин.
— Вие двамата поемете дясната страна и си пазете гърбовете.
Те кимнаха, обърнаха се и запълзяха в тясното пространство между стената и първия стелаж с готови за стрелба оръжия.
Гонзалес се приближи към Крийл.
— Ние ще тръгнем отляво. Ще се срещнем при задната врата. Ако видиш нещо, независимо какво, сигнализирай.
— Разбрано.
Гонзалес тръгна покрай стелажа, докато не стигна до лявата стена на помещението. Там зави бързо зад ъгъла и огледа района. Краищата на останалите стелажи отстъпваха назад в помещението, а тесните коридори между тях тънеха в мрак. Вляво по протежение на стената имаше дълбоки ниши, предвидени за допълнителни складови пространства. Гонзалес си пое дълбоко дъх и тръгна отново напред, оглеждайки всеки ред стелажи, докато минаваше покрай тях. В края на всеки различаваше неясните фигури на Филипс и Марселин, които правеха същото, докато се придвижваха напред от дясната страна.
Не му трябваше повече от минута, за да стигне до задния край на помещението. Там зави и тръгна покрай стената, докато не се срещна с другите пред вратата, която водеше към второто помещение с радарни усилватели.
— Нещо за отбелязване? — попита сержантът.
Филипс поклати глава.
Гонзалес кимна. Помещението не само изглеждаше празно, но и вдъхваше подобно усещане. Претърсването на секцията с радарните усилватели започваше да изглежда губене на време. Създанието вероятно беше отстъпило надолу към равнище В. Защо да се навира тук в тази задънена част?
— Да прегледаме и следващото — каза той, протегна се през вратата и запали лампите в помещението пред тях. — Същата процедура.
Второто помещение приличаше на първото: високи рафтове, пълни с отдавна забравени уреди. То имаше същия мъртъв вид като първото, като се изключи слабото боботене, много ниско, по-скоро почувствано, отколкото чуто, което очевидно се дължеше на излишен въздух в отоплителната система. Гонзалес и Крийл отново поеха лявата страна, крачейки бавно и тихо покрай стелажите, а останалите двама тръгнаха отдясно. Стигнаха до задния край, който заради изгорялата крушка беше сумрачен, и отново се присъединиха към Филипс и Марселин пред входа към третото помещение.
Гонзалес надникна в мрака пред тях.
— Ще го проверим само за да сме изчерпателни. След това ще се върнем при стълбище 12 и ще проверим равнище В. Да вървим. Процедурата остава същата.
— Подушвате ли? — попита Крийл.
— Какво? — попита Филипс.
— Не знам. Мирише на нещо като хамбургери.
Гонзалес се протегна навътре и отново запали лампите. Няколко флуоресцентни пръчки започнаха да примигват и заработиха. И тогава най-близката потъмня с тихо пращене.
Той се смръщи. Мамка му, пак ли. Точно сега ли намери проклетият баласт да изгори? Далечният край на помещението беше полуосветен, а пространството точно пред тях тънеше в сумрак.
Филипс изсумтя.
— Избрал си странно време да огладнееш — подхвърли той на Крийл.
Гонзалес мина през вратата, а останалите го последваха.
— Не бе, човече. Нямах предвид сготвен хамбургер.
Гонзалес зави наляво, готвейки се да мине отново покрай стелажите. Крийл го следваше плътно, но сержантът се закова на място.
Отпред, на мястото, където стените се събираха, можеше да различи първите няколко складови ниши. Обаче в едната от тях нямаше радари с металически страни, както в другите. Вместо това на дъното й лежеше някакъв предмет. Той изглеждаше матов на слабата светлина.
— Сърцето ме боли — обади се Марселин.
Гонзалес се пресегна за фенерчето на колана и заби лъча му в нишата. Светлината извади на показ омачкан прозрачен найлон със засъхнала кръв в него.
Питърс.
В този миг Марселин започна да хленчи.
Гонзалес рязко се обърна. Нещо надничаше към тях от противоположния ъгъл на стелажа. В краткия миг, през който го видя, Гонзалес забеляза гъста, рунтава тъмна козина, голямо ухо със сърцевидна форма като на прилеп, израснало отстрани на главата, и едно жълто око.
Имаше и нещо друго. Главата беше твърде високо… прекалено високо от пода…
Ушите му заглъхнаха, когато гранатометът на Крийл изтрещя. Гранатата прелетя покрай стелажа и избухна след удара в един рафт на около метър и нещо от мястото, където се беше показала главата. Помещението се разлюля. Червено-жълт пушек се понесе на кълба към тях, а наоколо заваля дъжд от метални късове и парчета стъкло от електронните лампи.