— Назад! — изрева Гонзалес.
Те се запрепъваха към второто помещение.
— Заемете позиции в ъглите! — заповяда Гонзалес. — Филипс, Марселин, прикривайте вратата! Внимавайте за кръстосания огън!
Той се оттегли в задния ляв ъгъл, клекна зад последния стелаж, за да използва края му за прикритие, и насочи карабината към тъмния вход. Сърцето му биеше по-силно, откогато и да било.
До него Крийл ломотеше:
— О, Боже, о, Боже!
— Застани зад мен — нареди му Гонзалес. — Ако се покаже, цели се във вратата. Вратата, разбра ли? Ако случайно улучиш моите хора, ще те гръмна.
Но Крийл изглежда не го чу.
— О, Боже…
— Пригответе се! — извика Гонзалес на войниците. От другия край на помещението не се чу отговор, като се изключи тихият хленч, който вероятно идваше от Марселин.
Гонзалес погледна по дължината на цевта на М16, полагайки усилия да овладее внезапния пристъп на паника, който в началото едва не го съкруши. Мина една ужасяваща минута, после още една. Сержантът се опитваше с примигване да отстрани потта, която се стичаше по челото му. Тихият звук, който беше чул преди, сега се усили, изпълвайки ушите и дори главата му с тъпа болка…
Главоболие. Марселин беше споменал и това…
Гонзалес се скова. В мрака на входа нещо се раздвижи.
Той примигна отново и бързо разтърка очи с ръка. Сумрачната светлина правеше номера. Но не — наистина имаше някакво движение в сенките, нещо сиво на тъмния фон. За миг то се спря. След това пак тръгна и бавно-бавно главата му започна да се плъзга навън. Беше трудно да се различат някакви подробности в приглушената светлина, но въпреки това шум, наподобяващ гъргоренето на давещ се човек, се понесе от гърлото на Крийл. Парализиран като останалите, Гонзалес стоеше вторачен. То продължаваше да приближава, черно, с формата на куршум, с масивен гръбнак, който се извисяваше до чифт невероятно силни високи рамене. Не приличаше на нищо, което сержантът някога беше виждал. Беше величествено и ужасяващо.
Главата се показа напълно от вратата, втренчена в посоката, където се намираха Марселин и Филипс. Докато Гонзалес гледаше, тя отново се размърда и мъчително и безочливо бавно се обърна, за да погледне към него. Жълтите очи сякаш приковаха неговите.
Тогава челюстите се разтвориха и очите на Гонзалес се спуснаха към тях… Боже мили, какви са тези…
Изведнъж усети, че пантите на здравия му разум започват да се разхлабват. Пръстът му започна спазматично да се гърчи около спусъчната скоба.
Гъргоренето в гърлото на Крийл спадна до ниско оплакване, а после неочаквано премина в пронизителен вой.
Тогава нещото се хвърли към тях.
Всичко се случи едновременно. Крийл нададе нечленоразделен писък, хвърли се инстинктивно назад и същевременно насочи оръжието си. Филипс и Марселин откриха огън от далечния ъгъл. Куршумите им заваляха по стената, а рикошетите започнаха да свирят над главата на Гонзалес с остри писъци. Сержантът бе брутално изхвърлен на една страна, когато нещото се стовари върху Крийл. Чу се нисък пукот като откъсването на пилешко бутче от ставата и бригадирът зави отново, този път от болка. Гонзалес скочи на крака, грабна оръжието си, завъртя се и се прицели. Веднага видя, че за Крийл беше твърде късно. Съществото го разкъсваше като парцалена кукла, докато нагоре изригваха фонтани кръв и плът, изпълвайки въздуха с червена мъглица. Останалите бяха престанали да стрелят. Докато Гонзалес зяпаше вторачено, нещото погледна към него, а лицето му се беше превърнало в червена маска. На сумрачната светлина на Гонзалес му се стори, че краищата на устата му се разтягат в нещо, което не можеше да е друго, освен усмивка. А после вече тичаше, тичаше, покрай стелажите и навън от вратата след Филипс и Марселин, през първото помещение и навън по коридора и продължи да тича и да тича…
41
Въздухът в лабораторията по биология се изпълни с напрежение. Всички в помещението се вторачиха продължително в Усугук. От своя страна тунитът стоеше неподвижно близо до вратата. Ботушите му от тюленова кожа, парката от кожа на карибу и дебел вълнен плат за одеяло силно контрастираха със сивите метални стени и скучните инструменти.
— Значи ти… — повтори Маршал, с удебелен от изненада глас — … ти си осмият учен!
— Така ме наричат — отговори Усугук.
От другата страна на помещението се обади Логан, като смръщи лице:
— Какво искаш да кажеш?
Дълго време Усугук не отговори. Черните му очи оглеждаха хората един по един. След това се впиха в някаква точка между тях, място, което се стори на Маршал много, много далеч.