— Аз съм възрастен човек — каза той. — Мога ли да седна?
— Разбира се — отговори Маршал и хукна да му донесе стол. Шаманът се отпусна на него и сложи медицинската кесия на коленете си.
— Бях специалист — каза той с безупречен акцент. — Армейски специалист. Израснал съм на сто и осемдесет километра от тук. В миналото моят народ обитаваше селище близо до Кактовик. Аз живеех със семейството на моя братовчед. Майка ми умряла при раждането ми. Когато бях на шест, баща ми умря от глад, докато беше на лов за карибу. Аз пораснах глупав, изпълнен с куиник. По онова време да седя с часове край някой отвор за дишане и да дебна с копие тюлен не ми се струваше достатъчно. Не почитах старите традиции. Не разбирах цикъла на красотата и очарованието на снега. Веднъж годишно през Кактовик минаваше човек от армията, който набираше новобранци. Той разказваше безброй истории за далечни места. Вече знаех вашия език, а ръцете ми бяха силни. Така постъпих във войската. — Замислено поклати глава. — Аз говоря инуитски и тунитски, затова след шест месеца от Форт Блис ме изпратиха обратно тук в базата.
— Базата действаща ли беше? — попита Маршал.
— Айла — кимна тунитът. — Всички секции, с изключение на северното крило. Още не го бяха завършили. То трябваше да бъде построено под равнището на снега.
— Защо? — полюбопитства Логан.
— Не зная. Беше тайна. За някакви опити. Експерименти със звукови вълни. — Усугук замълча. — Армията използва нас, няколкото тунити, да изкопаем леда за северното крило и да поставим подпорите. Всички тунити знаят, че планините са лошо място, обитавано от злите богове. Но ние бяхме малко и бедни, затова беше трудно да устоим на парите от кидлатет, белия човек. Моят чичо беше сред работниците. Той го намери.
— Намери какво? — попита Маршал.
— Куршуг — отговори Усугук. — Зъбът на боговете. Гълтача на души.
Другите си размениха погледи.
— Какво точно представлява куршуг? — попита Логан.
— Онова, което сте събудили.
— Какво? — възкликна Съли. — Същото създание? Не може да бъде.
Тунитът поклати глава.
— Не същото, а друго.
Маршал почувства как изненадата го изгаря. Възможно ли беше това?
Кратко мълчание се спусна върху групата.
— Продължавай — каза Съли.
— То беше обвито с лед в малка пукнатина в основата на крилото — продължи разказа си Усугук.
— Вероятно е било замразено от същия феномен — измърмори Феръдей.
— Чичо ми беше много развълнуван. Той дойде да ми каже и аз отидох при полковник Роуз.
— Командирът на базата — поясни Логан.
Усугук кимна.
— Никой друг не биваше да знае. Чичо ме накара да кажа на полковника, че армията трябва веднага да напусне това място, защото е забранена територия. А куршуг е нейният пазач. — Той направи пауза. — Но те не си заминаха. Вместо това полковникът запечата пукнатината и ги повика.
— Повика кого? — попита Маршал.
— Специалните учени. Секретните учени. Пристигнаха преди новата луна. Два товарни самолета, чиито търбуси бяха пълни със странни инструменти. През нощта всички бяха внесени в северното крило.
— Значи затова северното крило е сменило предназначението си — отбеляза Логан. — Първоначалната задача е минала на заден план, докато бъде проучено новото откритие.
— Да.
— Какво стана с твоя чичо и останалите тунити? — продължи Логан.
— Те си тръгнаха веднага.
— Но ти си останал?
Усугук наведе глава.
— Да, за мой вечен срам. Казах ви, че малко разбирах традицията на моето племе. А учените се нуждаеха от помощник, някой, който разбира как действа базата. Някой, който същевременно да изпълнява и ролята на защитник. След като вече знаех за куршуг, избраха мен. Държаха се мило и ме включиха в работата си. Наричаха ме „малкия учен“. Единият от тях, килдатет на име Уилямсън, се интересуваше от… — Той спря, защото очевидно не можеше да се сети за думата. — Социология. Аз му разказах някои от легендите на моя народ, нашата история и вярвания.
— А създанието? — попита Маршал.
— Беше изрязано много внимателно от леда, извадено от цепнатината и поставено в един от фризерите в северното крило. Учените щяха да го изучат, да го измерят и накрая да го разтопят. Но то скоро се размрази от само себе си.
— Размрази се от само себе си? — повтори като ехо Съли.
— Естествено. — Усугук вдигна рамене, сякаш е удивен от нотките на недоверие в тона на Съли.