Маршал и Феръдей си размениха погледи.
— Живо ли беше? — попита Маршал.
— Да.
— А беше ли враждебно?
— Не… в началото не. Куршуг е лукав демон. Играе си с теб, както малкото лисиче с полевката. Учените бяха заинтригувани. Щом се отърсиха от страха, бяха заинтересувани.
— Техният страх? — попита Маршал.
— Куршуг е страшен за гледане.
Логан извади тефтерче.
— Ще го опишеш ли?
— Не.
Отново настъпи мълчание.
— Разкажи ни какво се случи — подкани го Маршал — с учените.
— Както вече ви казах, той се преструваше, че ни зачита. Преструваше се на дружелюбен. Учените продължиха своите наблюдения и опити. Тестваха неговата сила и бързина. Вълнуваха се все повече, особено от неговите възможности да се защитава. Говореха за проверка на интелигентността му, за намиране на начини да му… как го казваха… „намерят военно приложение“.
Но на третия ден то избра да изпълни волята на злите богове. Умори се да си играе с нас. Един от учените, килдатет на име Блейн, проверяваше неговия… ловен инстинкт. Не ми казаха какво са искали от него да ловува. Блейн имаше магнетофон със записи на животни в беда: мармоти и снежни зайци. Когато пусна лентата, то се разгневи. Разкъса го на парчета. Ние чухме виковете и пристигнахме на бегом. Когато влязохме, тялото на Блейн се търкаляше из цялата аудиолаборатория. А куршуг лежеше заспал на земята с главата му между предните лапи. Беше изял душата му.
Маршал хвърли поглед към Логан. Историкът беше отворил малко тефтерче с кожена корица и трескаво пишеше.
— Учените си тръгнаха, без да докосват тялото, върнаха се в квартирата си, за да разговарят. Някои казаха, че създанието трябва да бъде незабавно убито. Други не се съгласиха, защото било прекалено ценна находка. Може би, твърдяха те, смъртта на Блейн е просто нещастен случай. Създанието се е объркало и е действало в самозащита. Накрая стигнаха до съгласие да продължат изследването.
— Онзи, който се интересувал от социология, Уилямсън — каза Логан, като вдигна глава от тефтерчето си, — обсъди ли това с теб?
Усугук кимна.
— Зададе ми много въпроси. Какво знае моят народ за куршуг, защо е тук, какво иска.
— А ти какво му каза?
— Казах му истината. Че е пазач на забранената планина. И че Гълтача на души не може да бъде убит.
— Как реагира той?
— Дълго време писа в малката си книжка.
Логан порови из джоба си, извади избледнелия дневник и го подаде на Усугук. Тунитът го отвори внимателно, прелисти пожълтелите страници и го върна, кимвайки с глава.
— „Тунитите знаят отговора“ — цитира Логан. — Може би това е въпрос, а не твърдение?
— Какво стана после? — попита Съли.
— Следващия ден, когато отново влязохме, аз бях въоръжен. То се държеше по различен начин. Беше неотзивчиво и враждебно. Когато учените го насилиха, нападна.
— И уби всички? — прекъсна го Съли.
— Не. Не наведнъж.
— Тогава как?
Докато говореше, тунитът бавно беше навел глава към пода. Сега изведнъж вдигна поглед и ги огледа един по един със замъглени от спомените очи.
— Не ме питай. Не искам да си спомням — отговори той с треперещ глас.
В лабораторията се възцари тишина. Усугук бавно остави погледа си отново да се впие в онази далечна точка. Лицето му се отпусна и по него отново се изписа примирение.
— Стреля ли по него? — попита колкото се може по-внимателно Маршал.
Усугук кимна.
— Какво стана?
— Куршумите го раздразниха.
Сега се намеси Логан.
— А ти как се измъкна?
— То… ни преследваше. Онези, които останаха живи, се опитваха да избягат от северното крило. То ни разпръсна един път, после втори. Накрая останахме само аз и Уилямсън. Криехме се в помещението с ел. таблата недалеч от люка за напускане на северното крило. — Говорът му се забави, започна да се накъсва. — Излезе от сенките… Уилямсън изпищя… то се хвърли върху му… той залитна назад и падна върху оголената част на връзката… стана късо, получи се ярко сияние и много пушек… Аз избягах колкото можех по-бързо от северното крило.
Настъпи дълга пауза, която никой не наруши.
— Полковник Роуз повика специален екип — най-накрая заговори отново Усугук. — Когато се върнахме в северното крило, намерихме куршуг все още легнал върху тялото на Уилямсън. Вече не мърдаше.
— Мъртво? — предположи почти шепнешком Съли.
Усугук поклати глава.
— Решило бе да продължи нататък. Да изостави телесната си същност.
— Какво направиха с тялото му? — попита Маршал.
— То изчезна.
— Какво? — изуми се Съли.
— Върнаха се по-късно с чувал за трупове, но вече го нямаше. — Тунитът отново ги изгледа един по един.