— Станало е това, което ви казах. Избрало е да се върне към духовната си форма.
Съли поклати глава.
— Вероятно е изпълзяло някъде, за да умре. Те са бързали да затворят крилото, да прикрият произшествието. Обзалагам се, че не са го търсили прекалено усърдно.
Маршал погледна към шамана.
— А ти? Какво направи след това?
— Уволних се от армията. Взех неколцина от моето село, които бяха готови да ме послушат, и създадох нова общност във вътрешността. Стремяхме се да живеем по стария и единствено верен начин на моя народ, така както беше живял хиляди години преди да дойдат кидлатет. Оставих нещата от физическия свят зад гърба си.
Съли не го слушаше.
— Не разбирате ли? — възкликна той. — То е чувствително към електричеството. Това е неговата Ахилесова пета. Трябва да съобщим на Гонзалес.
Тунитът бързо вдигна очи.
— Нищо ли не разбрахте от това, което ви казах? Това не е животно. То е дух от отвъдното. Не можете да го убиете. Това е причината да се върна. За да ви кажа това. Първия път не ме послушахте, но сега трябва. Защото казвам истината. Аз съм единственият, който оцеля.
Съли не отговори. Той прекоси стаята и взе радиостанцията, която Гонзалес му беше дал.
— Има и втора причина да дойда — каза Усугук и се обърна към Маршал. — Създанието, което сте намерили. Каза, че е по-голямо от полярна мечка, нали?
Маршал кимна.
— Точно така.
— Създанието, което учените изрязаха преди петдесет години от леда, беше с големината на арктическа лисица.
Настана смутено мълчание. За известно време никой не помръдна. Тогава Съли вдигна станцията и натисна комутатора.
— Д-р Съли вика сержант Гонзалес. Чуваш ли ме?
От радиостанцията се чуваше само шумът на статичното електричество. Съли опита отново.
— Съли вика Гонзалес. Чуваш ли ме? Край.
Отново само шум.
Докато Съли опитваше за трети път, Усугук стана от стола и се приближи до Маршал и Феръдей.
— Когато дойдохте тук и от небето заваля кръв, се уплаших, че сте събудили още един — каза той. — Затова предупредих всички ви да си вървите. Аз съм шаман. С единия крак съм във физическия свят, а с другия в духовния. Трябва да ми повярвате, че разбирам тези неща.
— Друго създание — повтори Маршал. Все още му беше трудно да смели всичко казано.
— Може би не бива да се изненадваме — обади се Феръдей. — Според Теорията на игрите най-малка е вероятността да се получи най-благоприятният резултат.
— С размерите на лисица — повтори Маршал. — И е убило седем човека.
Усугук кимна.
— Вярвате ли ми сега? Този куршуг е дори още по-важен дух. Той няма да си тръгне, както направи предишният. Не можете да го убиете. Не можете да го победите. Можете единствено да си тръгнете. Все още има малка възможност да ви позволи това.
— Но ние не можем да заминем — възрази Маршал. — Прекалено много сме за снегомобила. В капан сме заради бурята.
Тунитът го погледна с бляскащи очи.
— Тогава ми е много мъчно за вас.
42
— Толкова ли друса обикновено? — попита Пени Барбър през стиснати зъби. — Имам предвид пътя.
— Не. Обикновено го покриват със слой лед. Но ние прокарваме свой собствен път. Просто се хвани за дръжката, която е за олеле.
— За какво?
— Дръжката над главата ти.
Барбър се протегна, вкопчи се в хоризонталната метална пръчка и стрелна поглед към Карадайн. Кабината на огромния камион беше толкова голяма, че той всъщност беше извън нейния обсег. Имаше чувството, че ръцете му непрекъснато се движат — по волана, към лоста на скоростите или към някое от безбройните копчета по арматурното табло. Никога преди не се беше возила в камион и се удиви колко високо над земята се намират.
— Не трябва да карам с повече четиридесет и осем километра в час — обясни шофьорът с постоянното си парче дъвка в устата. — Не искам да повредя лафета на полуремаркето. А щом стигнем до езерото, ще трябва да намалим още, но там поне возията ще бъде по-гладка — Той се изкиска.
На Барбър не й хареса смехът му.
— Какво езеро?
— За да стигнем до Арктик Вилидж, трябва да прекосим езерото. Езеро Изгубена надежда. Прекалено широко е, за да го избегнем. Но беше доста студено, така че не би трябвало да имаме някакви проблеми.
— Ти се майтапиш, нали?
— Защо си мислиш, че ни викат арктически шофьори? Осемдесет процента от редовните зимни маршрути са върху лед. Минаващите по сушата са само двадесет процента.
Барбър не отговори. Езеро Изгубена надежда, помисли си тя. Да се надяваме, че няма да се окаже достойно за името си.