— Имаме голям късмет, че духа вятър — продължи Карадайн. — Не позволява снегът да се натрупва и ми помага да намирам най-равния маршрут през вечната замръзналост. Трябва да бъдем много внимателни. Не можем да рискуваме да спукаме гума, защото хората отзад са без отопление.
Барбър погледна в огледалото за обратно виждане. На отразената светлина от фаровете тя с мъка различи сребристата маса на караваната. Вътре имаше тридесет и пет души. Тя си ги представи седнали един до друг. Сигурно не говореха много. Те разполагаха само с едно или две фенерчета за осветление. Вероятно караваната вече беше изстинала.
Карадайн й беше показал как да използва радиостанцията, за да се свързва с Фортнъм. Тя взе микрофона от неговата поставка, провери дали е настроена на нужната честота и натисна комутатора.
— Фортнъм, там ли си?
Чу се кратко пукане.
— Да.
— Как е при вас?
— Засега добре.
— Стана ли студено?
— Още не е.
— Ще ви държа в течение за това как се развива пътуването. Ако имате нужда от нещо, обадете се.
— Разбира се.
Барбър не знаеше какъв е етикетът за приключване на разговор по радиостанция, затова просто остави микрофона обратно на мястото му. Последната част на разговора беше само за повдигане на морала. Разбира се, че нищо не можеше да направи, за да им помогне. Тя погледна към Карадайн.
— Колко остава?
— До Арктик Вилидж? От базата до северния аванпост са триста тридесет и шест километра. Там отиваме.
Триста тридесет и шест километра. Вече пътуваха близо час. Барбър започна да пресмята наум. Оставаха им почти шест часа път.
Отвъд широкото предно стъкло бурята яростно въртеше белите снежинки на фона на пълния мрак около тях. Вятърът вдигаше огромни облаци сняг от земята, оголвайки безлично сивия лунен пейзаж на вечно замръзналата земя. Карадайн беше включил всички фарове на камиона, включително тези за мъгла. Въпреки лековатия му тон и шегите тя забеляза колко внимателно оглежда земята пред тях и как предпазливо завива, за да избегне всяко възможно препятствие.
Кабината така подскачаше и се клатушкаше, че Барбър не можеше да се освободи от чувството, че зъбите й ще изпадат. Питаше се как ли я карат Съли и Феръдей в базата и дали Маршал се е върнал. Може би не трябваше да се остави на Съли да я убеди, че се налага да замине. Това беше толкова нейна експедиция, колкото и на всеки от останалите. Тя не беше просто компютърен специалист, а имаше и важни изследвания, които не биваше да изоставя само защото…
Нещо се беше променило. Тя погледна към Карадайн.
— Намаляваме ли?
— Аха.
— Защо?
— Наближаваме езеро Изгубена надежда. По леда не трябва да се кара с повече от тридесет километра в час.
— В караваната няма отопление. Не можем да се бавим.
— Госпожо, нека ти обясня. Когато караш по замръзнало езеро, под леда се образува вълна. Вълната ще ни следва, докато го пресичаме. Ако караш много бързо, тя ще стане твърде голяма и ще пробие леда. Случи ли се това, отиваме на дъното. Ледът над нас замръзва за минути и бързо-бързо ще се уредим с безплатни гробове, които…
— Стига. Разбрах.
Сега от мрака пред тях на светлината на фаровете се появи матов отблясък. Барбър се поизправи на седалката и се вгледа напрегнато и нервно в него. Пред тях се простираше лед, който изчезваше в далечината, изгубен в снежната вихрушка.
Карадайн намали още скоростта, превключвайки на по-ниски предавки, а после остави машината да спре с кратко съскане на въздушните спирачки. Протегна се назад към спалното и извади дълъг инструмент с форма на пневматичен къртач.
— Веднага се връщам — подхвърли той през рамо, докато отваряше вратата.
— Но… — започна тя.
Обаче шофьорът излезе, затвори вратата и скочи на земята, изчезвайки от погледа й, и Барбър замълча. След миг го видя отново да крачи пред камиона — нелепа гледка със своята тропическа риза и инструмент, поставен на рамото. Вятърът беше отслабнал и облаците сняг се виеха около него, сякаш искаха да го помилват. Докато тя гледаше, той стъпи на леда и мина почти стотина метра напред. Тогава свали инструмента от рамо, дръпна връвта и запали двигателчето, после притисна острието към леда. Тя осъзна, че това беше неговият механичен гадател. След тридесет секунди той проби леда и се затътри обратно към камиона. Качи се, отвори вратата и се настани на мястото си. На лицето му грееше широка усмивка. Тънък слой лед покриваше косата и раменете му.
— Знаеш ли, че си голям малоумник? — каза тя. — Да излезеш в бурята само по риза!
— Студът е състояние на ума — отговори Карадайн, остави къртача отзад и след това потри ръце. Дали от студ или от задоволство — Барбър не можа да определи.