— Дебелината на леда е петдесет и шест сантиметра.
— Това лошо ли е?
— Не, напротив. Трябва да е най-малко четиридесет и пет. Този може да издържи двадесет и пет или дори тридесет тона — Той посочи с пръст назад към къртача и се изкиска. — Зная, че това пътуване е бедничко откъм техника. Нямаме възможност непрекъснато да определяме контурите на леда, нито радар за лед, каквито използват по действителните зимни маршрути. Но за сметка на това нямаме и ограничения за товара, нито пък досадни диспечери.
Той я изгледа продължително.
— Добре, ще ти кажа нещо, за да си подготвена. Карането по лед не е като движението по обикновен път. Той се огъва под камиона и вдига много шум.
— Какво?
— По-добре да чуеш сама — усмихна се той, освободи спирачката за паркиране и включи на скорост. — Сега ще се спуснем бавно върху езерото. Човек не бива да стъпва прекалено бързо на леда, за да не го разтегне.
— Да го разтегне? Не, ти сигурно няма да направиш това. — Барбър погледна към привидно безкрайната ледена площ, която се простираше пред тях. Наистина ли щяха да минат с осемнадесетосен автовлак по него?
— Добре — Карадайн пусна камиона да пълзи напред към брега, а после погледна отново към нея и намигна. — Ето сега, госпожо, трябва да стискаш палци.
Те изпълзяха на леда с малко повече от шестнадесет километра в час. Барбър се напрегна, когато почувства как клатушкането и блъскането на вечно замръзналата земя отстъпва на много по-тревожното усещане за огъващия се под тях лед. Карадайн се намръщи съсредоточено, стиснал с едната ръка волана и отпуснал другата върху лоста за скоростите. Двигателят започна да вие, докато се придвижваха напред.
— Трябва да поддържам високи обороти — измърмори той. — Това помага срещу завъртане.
Когато напреднаха още по леда, Барбър започна да чува един нов звук — тихо пукане, което се носеше от всички страни, сякаш някой къса целофана на коледна играчка. Тя преглътна мъчително. Не беше трудно да отгатне какъв е този шум. Ледът протестираше под голямата тежест на автовлака.
— Колко има до другата страна? — попита тя с леко одрезгавял глас.
— Шест километра и половина — отговори Карадайн, без да отмества поглед от леда.
Те продължиха със скоростта на охлюв, а пукането на леда се усили. По ледената повърхност се носеше сняг и на светлината на фаровете образуваше вихрушки, смерчове и всякакви други фантастични форми. От време на време Барбър чуваше остър пукот и думкане откъм леда. Тя прехапа устна и започна да отброява минутите наум. Внезапно камионът се отклони и се плъзна надясно. Тя бързо погледна към Карадайн.
— Пристъп на вятъра — обясни той, докато внимателно завърташе волана, за да изправи курса. — Тук сцеплението е малко.
Радиостанцията изпука. Барбър се протегна за микрофона.
— Фортнъм?
— Да. Какъв е този шум отвън? Тук хората започват да се тревожат.
Тя обмисли думите си, преди да отговори.
— Движим се по заледен участък. Сигурно няма да продължи повече от няколко минути.
— Разбрах, ще им предам.
Тя остави микрофона и погледна към Карадайн.
Бавно минаха пет минути, после още десет. Барбър осъзна, че дясната й ръка е изтръпнала от стискане на дръжката над вратата. От лекото огъване на леда, постоянното му пукане и бумтене се напрягаше толкова, че скоро май щеше да полудее. Вятърът стенеше и виеше. От време на време някой по-силен порив отместваше влекача настрана, като караше Карадайн да го изправя с особена предпазливост.
Тя се взираше напред в сумрака. Онова в далечината бряг ли беше? Не, само стена от тъмни снежинки, които висяха във въздуха и се виеха и поклащаха като развяващо се на вятъра перде.
— Ледена мъгла — обясни Карадайн. — Въздухът не може да задържи повече влага.
Странната мъглявина започна да обгръща автовлака като облак от черен памук. Видимостта, която поначало си беше слаба, сега изведнъж спадна до нулева.
— Нищо не мога да видя — възкликна тя. — Трябва да намалиш.
— Не мога, ще изгубя инерцията — отговори шофьорът.
Невъзможността да вижда в съчетание с ужасяващото огъване и пукане на леда под тях дойде прекалено много за Барбър. Тя почувства, че хипервентилира и се дави от безпокойство. Успокой се, скъпа, каза сама на себе си. Просто се дръж. Остават само още минутка или две.
Точно тогава излязоха от облака ледена мъгла и сега Барбър можа да види скалите на далечния бряг, които се очертаваха слабо почти в края на осветяваната от фаровете площ. Усети прилив на облекчение. Слава на Бога!