Карадайн отмести за секунда поглед от леда, за да я погледне.
— Е, видя ли? Не беше толкова страшно, нали?
Внезапно камионът се наклони силно напред, в същото време зад тях се чу силен пукот като изстрел от пушка.
— Слабо място — каза Карадайн и здраво натисна педала на газта. — Тънък лед.
Сега започнаха да се движат по-бързо напред, а големият дизел виеше. Изпод тях се чу друг пукот, този път по-силен. Барбър с ужас видя пукнатината, която с шеметна скорост разделяше на две леда пред тях. Карадайн веднага зави така, че пукнатината остана между двете предни колела. Обаче отпред се раздели на други, по-малки, и започна да пълзи по леда под най-странни ъгли, подобна на лятна светкавица. Карадайн остро изви волана и буквално подкара по паяжината от пукнатини. Пукането и бумтенето се усилиха двойно. Точно в този миг един силен порив на вятъра блъсна странично камиона. Барбър изплака, когато усети задницата да занася и плашещо да се накланя, заплашвайки влекача да го извие под остър ъгъл и да го обърне върху пропукващия се лед.
— Завъртяхме се! — извика Карадайн. — Дръж се!
Барбър се вкопчи отчаяно в дръжката над вратата, докато шофьорът се бореше трескаво, за да не позволи на автовлака да се обърне. Слабата инерция, която ги тласкаше напред, му помогна малко да изправи машината. Другият бряг се издигаше точно пред тях на по-малко от петдесетина метра. Но камионът все още се въртеше неконтролируемо. Блъсна се в една от скалите на брега с оглушителен трясък, отскочи настрани и се стабилизира. Карадайн отново даде газ и те с рев преминаха от леда върху неравната повърхност на вечно замръзналата земя.
Барбър издиша на пресекулки. Протегна се към микрофона на таблото.
— Фортнъм, Пени Барбър се обажда. Отзад всички добре ли са?
След няколко секунди сред пукането се чу гласът на оператора:
— Малко сме раздрусани, но иначе сме добре. Какво се случи?
— Блъсна ни порив на вятъра. Но вече не сме на леда и отсега нататък ни чака по-спокойно пътуване.
Тя остави микрофона на поставката и случайно погледна към Карадайн. Той гледаше в огледалото. Когато видя изражението на лицето му, безпокойството й се върна.
— Какво има?
— Изглежда скалата, в която се блъснахме, е пробила левия резервоар.
— За гориво? Но нали имаш два?
— Левият беше пълен до горе, а десният само на една трета.
Тревогата направо я прониза.
— Но нали ще ни стигне, за да стигнем до Арктик Вилидж?
Карадайн не я погледна.
— Не, госпожо, не мисля.
43
Бяха работили бързо при възможно най-малко светлина. Гонзалес не знаеше в каква степен звярът разчита на зрението си, но нямаше смисъл да го улесняват.
Той потупа Филипс по рамото и посочи към слабо осветеното кръстовище пред тях.
— Покрий ъгъла — прошепна той, — а аз ще направя последните връзки.
— Да, сър.
— Ако чуеш нещо, веднага сигнализирай.
— Слушам.
Той гледаше как Филипс върви надолу по коридора, сянка, губеща се сред останалите, и заема позиция близо до кръстовището. След това хвърли поглед на набързо подготвения капан: шест дебели медни кабела, висящи от тавана на около тридесет сантиметра от плитка локва. Грубоват, но достатъчно смъртоносен, щом го завърши. След това се промуши обратно през вратата с надпис — „Електрическа подстанция“.
Влезе и се спря на прага, оглеждайки бъркотията от цапфи, винтови кабелни съединители, оси, ротори и хидравлични възли. Подстанцията даваше подслон на гигантските машинарии, които някога са били използвани за въртенето на радарните чинии. Беше избрал това помещение поради няколко причини: беше близко, разполагаше с достатъчно енергия и бе разположено на единствения път, който водеше навън от секция В. Рано или късно на създанието щеше да му се наложи да мине оттук.
Очите му се плъзнаха към далечния ъгъл на помещението, където стоеше ефрейтор Марселин, подпрял карабината на пода, треперещ и със сведени очи. След като хвана краищата на кабелите, които с Филипс бяха прекарали над тръбите по тавана на коридора и над трегера на вратата към подстанцията, той тръгна към главното електрическо табло. Макар че радарните чинии не се бяха въртели от почти половин век, електрическите връзки, които ги бяха захранвали, още работеха. Току-що ги бе проверил лично: бушоните бяха прашни, кабелните връзки ръждясали, но все още можеха да понесат значително количество ток. Всъщност нямаше нужда да използва радарите, просто трябваше да пусне електричество до тях.
Защо и как Съли и другите в биологическата лаборатория бяха стигнали до извода, че електричеството е слабото място на звяра, Гонзалес не знаеше, а и не го беше грижа. Просто почувства облекчение, и то голямо, щом научи, че има поне едно. Съставянето на плана и осъществяването му отнеха петнадесет минути. А през това време, слава Богу, беше прекалено зает, за да мисли.