Може би беше мъртво. Може би това беше причината. Било е смъртно ранено и сега трупът му лежеше някъде из тъмните коридори. Или се беше спуснало до равнище В. Може би щяха да седят тук с часове в мрака и да чакат…
Гонзалес силно разтърси глава, за да пропъди тези мисли. Той хвърли поглед в подстанцията към неподвижната фигура на Марселин. Ефрейторът беше доста зле. Сержантът обаче бе почти сигурен, че може да се разчита на него да дръпне шалтера. Това беше риск, който трябваше да поеме. Не можеше да бъде на две места едновременно, а Филипс имаше нужда от…
С крайчеца на очите си забеляза движение и то го накара да хвърли поглед надолу по коридора. Филипс махаше трескаво, а на лицето му беше изписан ужас.
— Идва ли? — подвикна Гонзалес. — Видя ли го?
Филипс подхвана неумело с една ръка карабината си, изпусна я и трескаво я вдигна. През цялото време държеше другата ръка над главата си и махаше с нея като нюйоркски веселяк в новогодишната нощ, който върти кречетало.
— Веднага идвай тук! — кресна Гонзалес. — Марселин, приготви се да включиш шалтера.
Но Филпис не помръдна. Просто си стоеше там, устата му мърдаше, сякаш ужасът му беше отнел гласа.
Гонзалес присви поглед в мрака, дори се смръщи от усилие да види по-ясно Филипс. Когато се вгледа във вдигната ръка, разбра, че тя не просто маха, а сочи. Сочи към нещо зад самия него.
Страх скова тялото му. Той бързо погледна през рамо надолу по коридора зад гърба си.
То беше там. Черно на тъмния фон, може би на около петдесетина метра, и се движеше така безшумно, че Гонзалес никога не би го повярвал за толкова огромно създание. Вторачи се с ужас в него. За миг сърцето му спря да бие, но после отново оживя и се заблъска в ребрата. Той залитна назад, вдигна пръски вода и разлюля електрическите кабели, когато побягна, препъвайки се по коридора към Филипс. Не е възможно, повтаряше един глас в някакво далечно кътче на съзнанието му. Този коридор е единственият изход. Няма начин да е минало край нас. Но въпреки това го беше направило. Когато Гонзалес зае позиция до Филипс, той видя създанието да се спира за миг, а жълтите му немигащи очи се втренчиха хладно в тях, преди да се понесе отново напред.
— Марселин! — изрева Гонзалес. — Сега!
От подстанцията не долетя отговор.
— Марселин, дръпни шибания шалтер!
Не се ли чу ниското бръмчене на трансформатора, който предава напрежението? Трудно му беше да прецени заради шума, който вдигаше, докато жадно зяпаше за въздух, и налягането, което отново внезапно усети в главата си. Създанието продължаваше да се носи към тях. Още няколко секунди и щеше да мине покрай вратата на подстанцията… и да стигне до електрическите кабели. Гонзалес се хвърли на земята с притиснат в приклада на насочената М16 буза. Той опита да се прицели в създанието, но цевта на оръжието се вдигаше и спускаше в съзвучие с ударите на сърцето му. Сега създанието тръгна по-бързо, зарязвайки усилията да се промъква безшумно.
— О, Боже! — повтаряше Филипс с глас, който беше наполовина молитва и наполовина ридание. — О, Боже! О, Боже!
Още една крачка. После още една. Докато ги наближаваше, създанието не отместваше поглед от тях. Не примигваше и не проявяваше ни най-малко колебание. В този поглед имаше нещо толкова страховито, че Гонзалес усети как омеква от ужас. Единственото, което можеше да направи, беше да стиска пушката, за да не се изплъзне от пръстите му и да издрънчи на пода.
Тогава създанието стигна до водата. Докато Гонзалес гледаше, то се поколеба за миг, но после се мушна напред между два от провесените кабели.
В първия миг не се случи нищо, но после коридорът се изпълни с оглушителен пукот. Живи светкавици затанцуваха от кабел към кабел, извисиха се над могъщата гърбица на съществото и стрелнаха стотици пронизващи езици към тавана. Въздухът се изпълни с миризма на озон. Гонзалес почувства как космите му настръхват. Сив пушек започна да се издига нагоре на гневни вълни, изпълни коридора и скри нещото от погледа му. Чу вой, който постепенно се усилваше, докато трансформаторът се мъчеше да почерпи повече електричество. Лампите примигнаха веднъж, после втори път и последва едно глухо бум, когато трансформаторът се претовари. Коридорът потъна в пълен мрак.
— О, Боже — продължаваше глухо да повтаря Филипс като мантра. — О, Боже!
Светлините светнаха отново, когато вторият трансформатор пое натоварването. Кабелите подскачаха и танцуваха, сипейки дъжд от проблясващи искри. Гонзалес се взря през талазите пушек, отчаяно търсейки да зърне създанието. Трябваше да е мъртво. Трябваше! Нищо не може да оцелее след това…
Главата на нещото изскочи от предния край на пушека. Гонзалес ахна и стисна по-здраво карабината. Когато димът започна бавно да се разнася, можа да види повече от създанието. Петна от обгоряло бяха осеяли плешките му. За миг то остана неподвижно като мъртво.