Той замълча, но камерата му се спря на покритите с найлон тела, плъзгаше се насам-натам, приближаваше се и се отдръпваше, за да заснеме панорамни кадри.
— Никога няма да ти разрешат да пуснеш това в ефир — обади се Улф.
— Аз мисля за дивидито, което ще следва филма. Режисьорският вариант. — Той свали камерата. — Извадихме късмет.
— Извадихме късмет? — възкликна Кери. — За какво говориш?
— Че ги намерихме тук. Притеснявах се, че са ги пъхнали в хладилника.
Те обаче не извадиха късмет, помисли си Кери. Канеше се да възрази, но реши да замълчи. Така или иначе, нямаше да има полза.
Върнаха се в коридора и продължиха, а стъпките им кънтяха глухо по пода. От време на време Конти ги караше да спират, заставаше неподвижно и се ослушваше напрегнато. На лицето му имаше изражение, което никога преди не беше виждала: странна смесица от лукавост и нетърпение. Тя проблясваше и в очите му. Кери погледна тревожно към Улф. На отразената светлина от камерата лицето на човека от кабелната телевизия беше смръщено подозрително.
Друго кръстовище и поредният безкраен коридор. Конти отново спря.
— Погледнете — каза той и насочи камерата надолу. — Това на пода не е ли кръв?
Кери проследи с очи лъча светлина. Прав беше. На около двадесетина метра пред тях пръски, които можеха да бъдат само кръв, покриваха пода на коридора. Те изглежда идваха от помещение, на чиято отворена врата пишеше „Тунел за поддръжка, вход №1“. Объркваща плетеница от кървави следи влизаха и излизаха от помещението и продължаваха надолу към далечния край на коридора. Кери усети да я пронизва тревога.
Конти се промъкна напред, притиснал око към окуляра на камерата. Кери го гледаше как насочва обектива към кръвта, плъзгайки го наляво и надясно в дълъг, бавен панорамен кадър. После той пристъпи към вратата, като при това изцапа обувките си с кръв, и започна да заснема вътрешността на помещението. След това махна на Кери отново да включи на запис.
— Тук е било извършено — започна той. — Тук ги е сполетяла неизразимата окончателност на смъртта. Смърт, причинена от нещо, което може да бъде описано единствено като чудовище. Чудовище, чиито тайни сме решени да разкрием… и да им сложим край. — Той махна на Кери да спре записа.
Насочи камерата надолу и развълнувано посочи към пода пред себе си.
— Погледнете. Най-малко три различни групи следи. Трябва да са на Гонзалес и хората му. — Той застина и се взря по-внимателно. — Мили Боже! Това трябва да са следите на чудовището! — Той вдигна камерата и отново панорамира коридора пред тях.
Когато Кери се приближи, тя избегна да погледне в помещението, където Ашли Дейвис и войникът на име Флюк бяха намерили смъртта си. Вместо това се съсредоточи върху голямото неправилно кърваво петно, в което Конти се беше вторачил. Това не можеше да е отпечатък на животно. Не, не можеше. Първо, беше прекалено голям, и второ, формата му бе абсолютно неестествена. Нещо в него силно я смути и тя отмести поглед.
— Красота — мърмореше Конти, докато снимаше. — Направо красота. Единственото по-хубаво нещо би било, ако… — но се усети и млъкна. Свали камерата и стрелна потаен поглед към Улф и Кери.
Сумрачната светлина в коридора намаля, после стана по-ярка и отново намаля. А накрая угасна напълно. Кери се намери в пълна тъмнина. Улф подсвирна изненадано. Няколко секунди по-късно лампите светнаха отново, но сякаш по-слабо.
Конти вдигна камерата на рамо и попита:
— Готови ли сте?
— Не съм сигурен, че това е добра идея — каза Улф.
— Какви ги приказваш? Сега знаем къде са отишли. Нали точно затова дойдохме. Трябва да побързаме. — И той закрачи напред. След миг Улф го последва. С голяма неохота Кери пое след тях.
Коридорът завършваше при пресечка, където кървавите следи ясно завиваха надясно. Малката група мина покрай няколко врати и стълбище, което водеше към равнище В, преди следите да избледнеят. Те спряха там, където на пода се виждаше последното бледо петънце.
— И какво? — попита Улф.
Конти посочи напред.
— Коридорът свършва в онова помещение. — После отново намести окото си зад окуляра на камерата и тръгна натам.
Кери остана неподвижна и наблюдаваше как режисьорът върви към двойна врата, на която пишеше „Радарни усилватели“. Тя беше отворена и за нейна изненада, вътре светеха няколко лампи. Докато гледаше, Конти влезе. Първо погледна надясно, сетне наляво. И тогава замръзна. Дълго време остана неподвижен. След това включи камерата и снима може би в продължение на петнадесет секунди. После надникна навън в коридора.