— Кери? — повика той със странен, удебелен глас. — Можеш ли да дойдеш за малко?
Тя закрачи надолу по коридора и влезе през вратата. Точно пред нея се издигаше огромен метален стелаж, пълен със стари, прашни съоръжения. Когато погледна Конти въпросително, той само кимна към нещо зад гърба й. Тя се обърна и погледна в посочената от него посока. В началото не видя нищо, но после погледна надолу към ъгъла, където се срещаха двете стени. Там лежеше глава, вторачена в нея с изражение, което й се стори почти обвинително. Тя залитна назад, замаяна от двойния удар на шока и ужаса. Част от нея отбеляза, че това някога беше Крийл, бригадирът на хамалите, които бяха наели в Анкоридж. Главата му беше грубо откъсната от раменете, а артериалната кръв бе образувала езерце около нея. Малко по-нататък два обути в ботуши крака стърчаха почти дяволито иззад края на металния стелаж.
Тя изстена и бързо заотстъпва. Блъсна се тежко в нещо. Когато се обърна, лицето й се озова право срещу широкоъгълния обектив на камерата. Той я беше заснел. Тя виждаше отражението на лицето си в стъклото: малко, бледо, наранено и уплашено.
— Спри! — чу се да вика. — Проклет да си, спри, спри, спри веднага!
45
— Свърших с анализа на кръвта — тихо обяви Феръдей.
Маршал погледна към него. Биологът беше вдигнал очи от мястото си зад центрофугата с фиксиран ъгъл. Беше прекарал последните няколко минути в шетане насам-натам между стереозум микроскопа и центрофугата. Отпечатъците от окулярите му придаваха вид на миеща мечка.
— И? — попита Маршал.
— Не прилича на нищо, което някога съм виждал.
Съли въздъхна нетърпеливо. Гонзалес не се беше обадил да каже какво става и той трудно понасяше чакането.
— Райт, може ли малко по-конкретно?
Феръдей свали очилата от челото си и примигна към Съли.
— Отнася се за белите кръвни телца. Най-вече.
Съли махна с ръка, сякаш искаше да го подкани да побърза.
— Знаете, че белите кръвни телца се борят с инфекциите, възпаленията и прочие. На неутрофилите, лимфоцитите, базофилите и така нататък им е възложена защитата и лекуването на раните. Този организъм има в кръвта си свръхразвита структура на белите кръвни телца. Нещо като машина за лечение, която е взела допинг. Има невероятно висока концентрация на моноцити. И те изобщо не са типични, а огромни. Очевидно са способни да се превърнат в макрофаги и да изхвърлят тон цитокини и други химикали в кръвоносната система, за да предизвикат почти незабавно оздравяване.
Тъй като никой не проговори, Феръдей продължи:
— Има и нещо друго. Изследванията показват една химическа съставка в кръвната и клетъчна тъкан, много подобна на арилциклохексиламин.
— Моля? — попита Маршал.
— Това е действащото вещество на лекарството фенциклидин, известно като ФЦД. Съдържа се в забележително висока концентрация — повече от 100 нанограма на милиметър. Мисля, че е антагонист на НМДА рецепторите и действа едновременно стимулиращо и обезболяващо. Онова, което не мога да разбера, е как създанието е могло да произведе подобен химикал. Никога не съм виждал подобно нещо в природата, не и с подобна концентрация. Ако предположим, че не е привнесено отвън, може би хипофизната жлеза го изпуска в кръвоносната система като реакция срещу стреса. Този потоп от екзотични химикали в кръвта е причината създанието да е недосегаемо за куршуми и други наранявания. То просто не усеща раните и…
— Всичко това е много интересно — прекъсна го Съли, — но не ни води по-близко до истинската ни цел. Да намерим Ахилесовата пета на проклетото нещо.
— Прав е — включи се Логан. — Най-важното е да разберем как можем да го спрем.
— Може би вече е спряно — намеси се Маршал. Той огледа лабораторията по биология със замъглени от дългото пътуване в снежната буря очи. — Може би е мъртво. Последния път електричеството е свършило работа.
— Последния път са имали работа с много по-малък звяр — подхвърли Съли. — Дори не знаем дали е от същия вид.
— От същия е — обади се Усугук. — Куршуг си е куршуг — разликата е в размерите, силата и способностите му да твори зло.
Маршал погледна към тунита, който седеше с кръстосани крака на пода на лабораторията. Беше извадил няколко подобни на фетиши предмети от медицинската кесия и ги бе подредил на пода пред себе си.
Взимаше един по един всеки от тях и му говореше с нисък, приличащ на песен тон, изпълнен с молба и настойчивост. След това внимателно го оставяше на пода, завърташе го нежно в полукръг, а после вдигаше следващия.
— Какво правиш? — полюбопитства Маршал.