— Вероятно просто иска да надуши къде сме — измърмори режисьорът. — Очевидно е отстъпил след нападението и ще нареди и ние да направим същото.
— Сигурно е отишъл в биологическата лаборатория — обади се Улф. — Присъединил се е към останалите. Ако е умен, е направил точно това.
— Съмнявам се. Гонзалес е войник и не би позволил подобен неуспех да го спре.
— Така ли го наричаш? — изръмжа Улф. — Неуспех? Създанието току-що уби един от хората му.
Конти натисна бутона и малкото екранче угасна.
— Гонзалес няма да се откаже. Вероятно вече действа по въпроса. Сега се е поучил от грешката си. Опита да пренесе битката при звяра, но това излезе неправилен ход. По-добре да избереш място и да оставиш неприятеля да дойде при теб.
Улф го погледна смаяно.
— Емилио, какво смяташ, че е това? Филм, чийто сценарий може да преправиш така, че да ти е по-удобен?
Но Конти сякаш не го чу.
— Да проверим стълбището, край което минахме. Може да е слязъл с екипа си и там да е подготвил смъртоносен капан за звяра. — Той метна камерата обратно на рамо и закрачи надолу по коридора. Улф тръгна след него, въпреки че все още възразяваше.
Кери ги гледаше как се отдалечават. Коридорът беше покрит с преплитащи се сенки, които с всяка минута й се струваха все по-угнетителни. Тя не можеше да прогони образа на Крийл от мислите си: откъснатата втренчена глава, разплисканата кръв, трупът с откъснати крайници. После закрачи сковано, за да ги настигне.
— Или се обаждаме на Гонзалес по радиостанцията, или се връщаме обратно в научната лаборатория — казваше Улф. — Да се разхождаме тук, докато една машина за убиване е на свобода, си е чиста лудост.
— Няма да говориш така, когато получим „Оскар“ за най-добър документален филм. А между другото, ти си въоръжен.
— И Крийл е имал оръжие. Хубаво, голямо пушкало. А виж какво стана с него.
— Не знаем какво е станало. Може да е всичко. Да се е откъснал от останалите. Или да се е уплашил, да е побягнал и да е попаднал право в лапите на звяра.
Наближаваха стълбището. Металната му шахта приличаше на тъмна пещера. Отдолу се носеше слаба светлинка, която осветяваше стъпалата и вертикалните пречки на перилата. Пред тях коридорът се простираше до пресечка, по която се стигаше до лазарета. Конти се спря на най-горната площадка, за да намести камерата по-удобно и да пусне прожектора.
— Няма да ти позволя да слезеш там — каза Улф.
Конти продължаваше да наглася камерата.
— Нима не чу нищо от това, което ти казах по-рано? Просто е прекалено важно за мен. Не мога да напусна този район, без да го проверя. Ако те са там долу, аз трябва да ги заснема. Иначе какъв режисьор съм?
— Не трябваше да излизаме от офицерския стол. — Улф погледна назад към Кери, сякаш търсеше нейната подкрепа.
Тя нищо не каза, защото беше препълнена с тъга и ужас. Споменът за това, че в офицерския стол заради Конти се бе съгласила да се грижи за звукозаписа, й се струваше далеч в миналото. Представата, че за доброто на документалния филм е отхвърлила всички други съображения, сега я изпълваше с отвращение.
— Проверката няма да ми отнеме много време — каза Конти. Той отново сложи камерата на рамо. — Ако искаш, изчакай тук. Кери, ще се нуждая от помощта ти.
Кери поклати глава.
— Съжалявам, Емилио, но няма да дойда.
Улф постави ръка върху камерата.
— Връщаш се с нас. Веднага.
— Не можеш да ме командваш — каза Конти и се дръпна, а гласът му веднага придоби остри нотки. — Това е моят филм.
— Аз съм представителят на „Блекпул“…
Внезапно Улф млъкна. Изстена тихо от болка и покри ушите си с ръце. Миг по-късно и Кери изпита същото болезнено налягане, което сякаш излизаше от центъра на черепа й.
— Това не ми харесва — каза тя.
— Трябва да се махаме оттук — отговори Улф. — Бързо да изчезваме, преди…
Той отново спря да говори. Челюстта му увисна и цялото му тяло сякаш се сгърчи. Беше се вторачил покрай Конти надолу по коридора. С огромна неохота Кери се обърна, за да проследи погледа му. Коленете й трепереха от страх, ужасяваше се да погледне, но още по-ужасяващо беше да не го направи.
Пред тях мракът, в който тънеше пресечката, започна да се движи.
47
Спускаха се в почти пълно мълчание, преминавайки от едно равнище на друго. Гонзалес беше начело на групата с преметната през рамото М16 и мощно фенерче, което осветяваше пътя през задръстените коридори. На скобата на колана на бойната му униформа висеше тежък тръбен ключ. Непосредствено след него крачеше Логан, после идваха учените. Съли, с оръжия и в двете си ръце, а Маршал и Феръдей — с мешки от камуфлажен плат на гръб, пълни с набързо събрани инструменти и апарати, които можеха да дотрябват, но и да се окажат ненужни. След тях вървеше Усугук с безизразно татуирано лице. Филипс оформяше ариергарда, но не пропускаше често-често да стрелва поглед през рамо.