Плешивите птици
Селцето Ешоби е разположено на отсрещния бряг на река Крос, на осем мили път през гъста гора. Познавах добре както селцето, така и неговите жители, защото при едно от предишните ми пътувания там бе разположена в продължение на месеци една от моите бази. Мястото предлагаше добри условия за ловуване, а жителите на Ешоби бяха изкусни ловци, така че по време на престоя ми в Мамфе много ми се искаше да установя връзка с тях и да разбера дали могат да ни доставят някои животни. Най-сигурният начин да се научи нещо ново или да се изпрати съобщение беше да се използва местният пазар, затова изпратих там нашия готвач Филип. Той имаше чудесен характер. По лицето му често се разливаше широка усмивка, при която се откриваха всичките му зъби. Той имаше навик да се движи с изправена походка като военен и винаги заставаше мирно, когато някой се обърнеше към него. Хората смятаха, че е служил в армията, което не отговаряше на действителността. Той премина с тежки стъпки по верандата и се изправи като войник пред мен.
— Филип, искам да ми намериш някой човек от Ешоби, разбра ли?
— Разбрах, са.
— Когато отидеш на пазара, намери някой ешобиец, доведи го тук и аз ще пратя по него писмо до Ешоби, ясно ли ти е?
— Да, са.
— Нали няма да забравиш? Ще намериш един ешобиец!
— Да, са — отвърна Филип и се отправи към кухнята. Той нямаше навик да губи време за излишни разговори.
Изминаха два дни, без да се появи някой от Ешоби, и улисан с други работи, аз забравих за нашия разговор. На четвъртия ден обаче, Филип се зададе тържествено по пътя, помъкнал след себе си едно четиринадесет годишно момче с изплашен израз на лицето. Момчето очевидно бе облякло най-хубавите си дрехи за посещение на столицата — очарователен костюм от дрипави къси панталони и мърлява бяла риза, ушита навярно от някакъв чувал, на гърба на която стоеше загадъчен, но ефектен надпис със сини букви „произведено в ГР“. На главата си носеше сламена шапка, която с течение на времето бе придобила сребристозеленикав оттенък. Това дърпащо се привидение бе домъкнато на предната веранда, а неговият пленител застана мирно със самодоволна усмивка и с чувството на човек, научил с цената на дълги усилия ефектен фокус. Филип произнасяше думите по много странен начин и измина доста време, преди да започна да го разбирам. Той говореше много бързо на пиджин — инглиш и с приглушено боботене, което наподобяваше нещо средно между звука на фагот и рева на полкови фелдфебел. А когато Филип се вълнуваше, човек не можеше нищо да му разбере.
— Кое е това момче? — попитах аз, като огледах юношата.
Филип доби вид на обиден:
— Това е оня човек, са — изгърмя гласът му, като че обясняваше нещо на някой изключително тъп ученик. Той погледна нежно своето протеже и така тупна нещастното момче по гърба, че то едва не изхвръкна от верандата.
— Виждам, че е човек — отвърнах търпеливо аз. — А какво иска?
Филип хвърли свиреп поглед на разтреперания младеж и отново го ръгна в гърба.
— Говори, де — изгърмя отново гласът му. — Говори, де, маса чака.
Чакахме с интерес. Младежът пристъпи несръчно, размърда смутено пръстите на краката си, усмихна се стеснително и заби поглед в земята. Ние продължавахме да чакаме търпеливо. Изведнъж той вдигна очи, свали шапка, поклони се и произнесе с плах глас:
— Добро утро, са.
Филип ме погледна лъчезарно, като че този поздрав обясняваше напълно присъствието на момчето. Реших, че моят готвач не притежава дарба на изкусен и търпелив следовател, затова се заех сам с момчето.
— Приятелю — подхванах аз, — как те казват?
— Питър, са — отвърна изплашено той.
— Казват го Питър, са — изрева Филип, да не би случайно да не съм разбрал добре.
— Е, добре Питър, защо си дошъл при мен? — попитах го аз.
— Маса, този човек, вашият готвач, каза, че търсите човек, който да отнесе писмо до Ешоби — отвърна огорчено момчето.
— А! Значи ти си от Ешоби? — Изведнъж всичко ми стана ясно.
— Да, са.
— Филип — извиках аз. — Ти си истински идиот!
— Да, са — съгласи се Филип, доволен от спонтанно изказаната оценка.