Отново се убедих, че съм подценявал качествата на фона. Той очевидно бе разбрал, че каквато и да е известност все пак е по-добра от никаква.
— Слушай — продължи той, — много, много хора идват в Бафут и все различни, най-различни хора, всички ми показват твоята книга, в която е писано и моето име… това е чудесно!
— Да, чудесно е — съгласих се аз, твърде смутен. Нямах ни най-малка представа, че съвсем несъзнателно съм превърнал фона в литературен герой.
— Когато отидох в Нигерия — продължи той и погледна замислено бутилката с шотландско уиски на светлината, — та, когато отидох в Лагос да се срещна с кралицата, всичките там европейци имаха твоята книга. Много, много хора ме помолиха да си напиша името в твоята книга.
Гледах го като втрещен. Дъхът ми секна при мисълта, че фонът е раздавал в Лагос автографи на екземпляри от моята книга.
— Хареса ли ви кралицата? — попита Джеки.
— Ва! Хареса! Дори много ми хареса! Чудесна жена! Тя е дребничка, дребничка, също като тебе. Но е много силна. Ва! Много силна жена.
— А Нигерия хареса ли ти? — попитах го аз.
— Никак — отвърна твърдо фонът. — Много е горещо. Слънце, слънце, слънце, потях се, потях се. Но кралицата е много силна… Вървеше, вървеше и никога не се потеше. Чудесна жена! Той си спомни нещо и се засмя, после разсеяно наля по още една чаша.
— Подарих на кралицата онзи слонски зъб — продължи той. — Ти видя ли го?
— Да, видях го — отвърнах аз и си спомних великолепния гравиран бивен зъб от слон, който камерунците са поднесли в дар на нейно величество.
— Подарих й този зъб от името на целия камерунски народ — обясни той. — Кралицата седеше в някакво кресло, аз пристъпих леко, леко и й поднесох зъба. Тя го пое. Тогава всички онези европейци казаха, че не е учтиво да показвам задник на кралицата, затова тръгнахме заднешком. Лека-полека. Страхувах се, че а, а, и ще падна, но продължих да пристъпвам бавно назад и не паднах… но страшно много се страхувах.
Той се закиска отново при спомена за това, как е вървял заднешком пред кралицата и от очите му рукнаха сълзи.
— В Нигерия не е хубаво — каза той — много е горещо… непрестанно се потях.
Като говореше, че се потял, забелязах как очите му се заковаха в шишето с уиски, затова побързах да скоча на крака и да му кажа, че ние всъщност трябва вече да тръгваме, тъй като имаме да разопаковаме още много багаж. Фонът ни изпрати до обляния в слънце двор, хвана ни за ръка и ни погледна сериозно в очите.
— Довечера ще дойдете отново — каза той. — И ще си пийнем.
— Да, довечера непременно ще дойдем — уверих го аз. Той се усмихна широко на Джеки.
— Довечера ще ти покажа как се веселим в Бафут — заяви той.
— Добре — отвърна Джеки и се усмихна храбро.
Фонът се раздели с нас с елегантен жест на ръката, обърна се и влезе вътре, а ние се упътихме с натежали крака към нашата вила.
— Струва ми се, че след това уиски няма да мога да сложа и хапка за закуска в устата си — заяви Джеки.
— Та що за пиене бе това — възразих аз. — Чисто и просто малък сутрешен аперитив. Ще видиш какво ще стане довечера.
— Няма да пия довечера… пийте си двамата — отвърна непоколебимо Джеки. — Ще пийна само чашка и толкоз.
След закуска, както се занимавах с животните, случайно погледнах през перилата на верандата и видях малка група мъже, упътена към къщата. Когато наближиха, забелязах, че всеки носи кошница или кратуна, затъкнати със зелени листа. Едва ли носеха толкова скоро животни. Обикновено минаваше седмица, докато новината за моето пристигане се разнасяше сред ловците и те започваха да носят животни.
Наблюдавах ги със затаен дъх. Те свиха по пътя и се заизкачваха по дългата стълба към верандата, като през цялото време говореха и се смееха. Когато стигнаха най-горното стъпало, млъкнаха и поставиха внимателно багажа си на земята.
— Добро утро, приятели — поздравих аз.
— Добро утро, маса — отвърнаха усмихнати и в хор мъжете.
— Какво е това?
— Животинчета, са.
— Откъде знаете, че съм пристигнал в Бафут и купувам животни? — попитах крайно озадачен аз.
— Ей, маса, фонът ни каза — обясни един от ловците.
— Боже господи! — възкликна Джеки. — Ако фонът е разпространил новината преди нашето пристигане, още днес ще ни удавят с животни.
— Вече започнахме да се давим — отвърнах аз и погледах поставените ми в краката кошници и кратуни, — а ние не сме разопаковали дори и клетките. Както и да е, ще се оправим. Дай да видим какво са донесли!