— Добре дошли, добре дошли — поздрави той със светнало лице. — Заповядайте вътре!
— Донесох малко уиски да ни развесели сърцата — казах аз и размахах бутилката при влизане.
— Ва! Чудесно, чудесно — отвърна фонът и се закиска. — Уискито е чудесно нещо за веселба.
Великолепната му аленожълта роба блестеше на меката светлина на лампата като тигрова кожа, а на една от изящните си китки бе поставил широка и изкусно гравирана гривна от слонова кост. Седнахме и изчакахме мълчаливо тържествения ритуал по разливането на първото питие. А когато всеки стисна в ръка чаша, до половината пълна с чисто уиски, фонът извърна към нас озареното си от широка и дяволита усмивка лице.
— Наздраве! — вдигна чаша той. — Тази нощ ще се веселим.
Така започнаха часовете, които по-късно нарекохме „нощите на махмурлука“.
Като допълваше непрестанно чашите, фонът разказа отново за своето пътешествие до Нигерия, затова, колко е било горещо и как много се „потял“. Възхищенията му от кралицата нямаха граница. Той си стоял в собствената страна и все пак му било горещо, а кралицата вършела два пъти повече работа и пак оставала свежа и обаятелна! Това щедро и неподправено възхищение на фона ми се стори твърде необикновено, защото той принадлежеше към едно общество, в което жените не са нищо друго, освен обикновени товарни животни.
— Обичаш ли музика? — обърна се фонът към Джеки, когато изчерпахме темата за посещението в Нигерия.
— Да — отвърна Джеки. — Много обичам.
Фонът я изгледа със сияещ поглед.
— Помниш ли моята музика? — обърна се фонът този път към мен.
— Разбира се, че я помня. Такава музика няма никъде другаде, приятелю.
Фонът дори изгука от удоволствие.
— Ти писа за тази моя музика в твоята книга, а?
— Да, писах.
— И — продължи фонът, като дойде до най-главното, — писал си и за танците, и за приятно прекараното време, а?
— Да, танците бяха чудесни.
— Искаш ли да покажем на твоята жена какви танци танцувахме тук, в Бафут? — запита той и протегна дългия си показалец към мен.
— Много искам.
— Чудесно, чудесно… хайде да отидем в танцувалнята — каза той, надигна се величествено от мястото и постави изящната си ръка върху устата да сподави оригването. Две от неговите жени, които седяха дотогава смирено някъде отзад, се втурнаха, грабнаха подноса с напитките и хукнаха пред нас. Фонът ни изведе от къщата и през големия двор тръгнахме към неговата танцувалня.
Танцувалнята беше огромна, четвъртита постройка, наподобяваща кметство, но с пръстен под и само с няколко малки прозорчета. Край едната стена бяха подредени плетени кресла, нещо като кралска ложа, а над тях висяха, поставени в рамка, фотографиите на различни членове на кралското семейство. При влизането ни в залата насъбралите се четиридесет или петдесет жени произнесоха обичайното поздравление (странен пронизителен вибриращ звук, който произвеждаха, като викаха силно и в същото време пляскаха бързо с ръце пред устата си). Шумът ставаше още по-оглушителен и от това, че и по-низшите съветници, облечени в блестящи роби, също пляскаха с ръце и даваха своя принос за общата врява. Почти оглушали от това посрещане, ние с Джеки бяхме настанени на два стола — по един от всяка страна на фона, а пред нас поставиха масичка с напитки. Фонът се облегна на стола и ни изгледа с широка и радостна усмивка.
— А сега ще се повеселим — обяви той, наведе се напред и наля по половин чаша шотландско уиски от една току-що отворена бутилка.
— Наздраве! — обърна се към нас фонът.
— Чин-чин! — отвърнах разсеяно аз.
— Какво каза? — попита заинтригувано фонът.
— Какво съм казал? — запитах озадачено аз.
— Ами че това, което току-що каза.
— Чин-чин ли?
— Да, да, точно това.
— Така се казва, когато се пие.
— Не е ли същото като „наздраве“? — попита озадачено фонът.
— Да, абсолютно същото.
Той млъкна за миг, само устните му продължаваха да се движат. Очевидно сравняваше качествата на двата тоста. После отново вдигна чаша.