— Къде е боата? — попита Боб с глас, който потрепваше от зле прикрито вълнение.
— Ей там, в гората — отвърна Огастин и посочи неопределено с ръка. Районът, който показа, обхващаше приблизително петстотин квадратни мили. Ей там, в една дупка под земята.
— Голяма ли е змията — попитах аз.
— Голяма ли? — възкликна Огастин. — Много голяма, са.
— Ей толкова голяма — обади се гигантът и плесна огромното си бедро.
— Тръгнахме из гората от сутринта, са — започна да обяснява Огастин, — после изведнъж видяхме боата. Втурнахме се, но нямахме късмет. Тази змия е много силна. Пъхна се в една дупка в земята и като нямаме въже, не можем да я уловим.
— Оставихте ли някого да пази дупката, за да не избяга боата в гората? — запитах аз.
— Да, са, двама души оставихме.
Обърнах се към Боб.
— Ето че ти провървя: истински, див питон, затворен в дупка. Да се опитаме да го уловим?
— Господи! Разбира се! Да тръгваме веднага — възкликна Боб.
— Да отидем ли да видим змията, Огастин? — предложих аз.
— Да, са.
— Почакайте малко, ей сега идваме. Трябва да вземем въже и мрежа.
Боб закрачи бързо към камарата багаж за въже и мрежи, а аз напълних две шишета с вода, после повиках нашия прислужник Бен. Той бе клекнал край задната врата и флиртуваше с една съблазнителна девойка.
— Бен, остави тази нещастна млада дама на мира и се приготви! Отиваме в гората да уловим една боа.
— Слушам, са — отвърна Бен и неохотно остави приятелката си. — А къде е тази боа, са?
— Огастин казва, че се е пъхнала в една дупка под земята, затова ми трябваш и ти. Ако дупката е тясна и нито господин Голдинг, нито аз успеем да се проврем, ти ще се вмъкнеш вътре и ще хванеш боата.
— Аз ли, са? — попита Бен.
— Да, ти, при това сам-самичък.
— Добре — съгласи се той с философска усмивка. Аз не се страхувам, са.
— Лъжеш — казах аз. — Сам знаеш, че здравата се страхуваш.
— Честна дума, не се страхувам, са — възрази с достойнство Бен. — Никога ли не съм ви разказвал, как убих див бивол?
— Разказвал си ми, и то не веднъж, а два пъти, но все пак не ти вярвам. А сега иди по-бързо при господин Голдинг и вземи въжетата и мрежите.
За да отидем до мястото, където се намираше нашият питон, трябваше да се спуснем по хълма и да пресечем реката с ферибота — едно голямо, наподобяващо банан кану, построено навярно преди три века и започнало да се разпада от момента, в който са го спуснали за първи път във водата. Изглеждаше, че престарелият лодкар ще получи всеки миг инфаркт. Придружаваше го малко момченце, чието задължение бе да изтребва водата от лодката. Двубоят бе неравен, защото момчето разполагаше за тази цел само с една малка ръждясала консервна кутия, а лодката пропускаше вода като решето. Докато стигнеха до отсрещния бряг, пътниците неизбежно потъваха до кръста във водата. Когато пристигнахме с цялото си снаряжение до своеобразния пристан и проядените от водата стъпала, издълбани в гранитната скала, фериботът се намираше на противоположната страна. Бен, Огастин и огромният африканец (когото нарекохме Гаргантюа) закрещяха с цяло гърло на лодкаря да се връща колкото може по-скоро, а двамата с Боб приседнахме на сянка и се загледахме в обичайните за тези места тълпи от местни хора, които се къпеха и перяха в кафявите води на реката под нас.
Рояци момченца скачаха с крясъци от скалите и се пльосваха във водата, а после изплуваха бързо на повърхността. Дланите и ходилата им проблясваха седефенорозови и се открояваха на лъскавите им, шоколаденочерни тела. Като по-свенливи, девойките се къпеха със саронги. На излизане от водата дрехите им прилепваха така плътно по телата, че нямаше нужда човек да напряга въображението си. Един пет — шестгодишен малчуган заслиза внимателно надолу по скалата с изплезен от напрежение език, понесъл върху главата си огромна делва за вода. Когато достигна до водата, той не се спря да свали съда или пък да махне саронга си, а пристъпи право напред и бавно и решително нагази в реката, докато изчезна напълно в нея. На повърхността на водата остана да се поклаща мистериозно само делвата. Не мина много време и тя изчезна от погледа. След миг делвата отново се показа, този път устремна към брега, а не след дълго изскочи и главата на момченцето. То издиша силно въздуха от гърдите си и се насочи решително към брега, като крепеше препълнената с вода делва върху главата си. Когато се изкачи на брега, постави внимателно делвата на една площадка на скалата и отново се пъхна във водата, без да сваля саронга си. От някаква тайна гънка на скромното си облекло момчето извади парченце сапун и започна да го натрива по тялото и саронга си. След малко, когато насапуниса цялото си тяло и заприлича на оживял розов снежен човек, то се гмурна под водата, изми сапуна от себе си, излезе на брега, постави отново делвата върху главата си, заизкачва се бавно нагоре по скалата и изчезна от погледа. Това беше чудесен пример как африканците прилагат темата „време и движение“.