— А защо не предложим животните на някои от големите универсални магазини за коледните зрелища — предложи тя.
Свързах се по телефона с големите магазини в града. Навсякъде се отнесоха с мен много любезно, но помощ не получих отникъде. Много им се искало да покажат животните, но просто им липсвало място. Най-сетне позвъних на последния записан в моя списък огромен търговски център, собственост на Дж. Дж. Алън. За моя най-голяма радост беше проявен голям интерес и бях поканен да обсъдим въпроса. Така се роди „Менажерията на Даръл“.
Отделена беше голяма част от приземния етаж, построихме просторни клетки, изрисувахме стените им с пищна тропическа растителност и от студа и влагата преместихме животните в превъзходни условия, с ярко електрическо осветление и постоянна температура. Приходите от входните билети покриваха точно разноските по храната, но животните бяха на топло, живееха удобно и се хранеха добре, без да изцеждат моя бюджет. След като се отървах от тази неприятност, аз отново насочих вниманието си към търсене на собствена зоологическа градина.
Няма да ви отегчавам с всички злополучни подробности от този период или да съставям списъци на кметове, градски съветници, директори на паркове и представители на органите по здравеопазването, с които се срещах и спорех. Достатъчно е да кажа, че в отделни моменти просто мозъкът ми се пръскаше от усилията, с които се мъчех да убедя иначе интелигентни хора, че една зоологическа градина, в който и да е град ще представлява преди всичко голяма притегателна сила за хората. По техните възражения човек можеше да помисли, че едва ли не искам да взривя атомна бомба на един от кейовете.
Междувременно, без да знаят, че съществуването им виси на косъм, животните правеха всичко възможно да осмислят живота си. Един ден например, на нашия бабун Джорджина й доскучало да седи в приземния етаж на Дж. Дж. Алън и решила да разгледа по-добре Бонмът. За щастие това се случи в една неделна утрин, когато в магазина нямаше хора. Страшно е дори да си помисля какво можеше да стане в друг ден.
Пиех чая си и тъкмо се канех да отида до магазина, за да почистя и нахраня животните, когато телефонът звънна. Без да подозирам нищо лошо, аз вдигнах слушалката.
— Господин Даръл ли е на телефона — запита дълбок и мрачен глас.
— Аз съм.
— Обаждаме се от полицията. Една от Вашите маймуни е избягала и ми се струва, че не е лошо да Ви уведомим.
— Боже господи, коя маймуна е избягала? — попитах аз.
— Не мога да ви кажа точно, господине. Видът й е много свиреп, господине, затова реших да ви обадя.
— Благодаря ви много. Къде е сега маймуната?
— В момента е на една от витрините. Струва ми се, че няма да остане дълго там. Хапе ли, господине?
— Не е изключено. Все пак не се доближавайте до нея. Веднага слизам — отвърнах аз и тръшнах слушалката.
Метнах се на едно такси и префучахме до центъра на града, без да се съобразяваме с правилника за движение. В края на краищата изпълнявахме полицейска задача.
Платих на шофьора и първото, което се изпречи пред погледа ми, бе безпорядъкът на една от големите витрини на Алън. На прецизно подредената витрина се излагаше спалня с гарнитура — голямо легло, тоалетка, голяма нощна лампа, а на пода с голям вкус бяха застлани няколко пухени юргана. Поне така изглеждаше витрината след подреждането й от аранжора. Сега през нея като че бе преминал смерч. Прекатурената лампа бе прегорила голяма дупка на един от пухените юргани, завивките бяха смъкнати от леглото, а по възглавниците и чаршафите личаха ярки следи от маймунски лапи. Джорджина се друсаше с удоволствие на леглото и правеше свирепи гримаси на група възмутени богомолци, събрани на тротоара пред витрината. Влязох в магазина и заварих двама грамадни полицаи, които лежаха в засада зад барикада от топове хавлиен плат.