— Господи? — промълви развълнувано полицаят.
Помислих, че този път ще ме накъса на парченца.
— Какво говорите, тя изобщо нямаше да ви ухапе — успокоих го аз, като се мъчех да надвия пронизителните писъци на Джорджина. — Искаше да я защитите от мен.
— Господи! — каза отново полицаят. — Слава богу, че всичко се свърши.
Затворихме Джорджина обратно в клетката, благодарихме на полицаите, оправихме безпорядъка, почистихме и нахранихме животните и се прибрахме вкъщи, където ни очакваше заслужена почивка. През целия този ден всеки телефонен звън ме караше да подскачам от страх.
Друго животно, което не ни оставяше да скучаем, бе шимпанзето Чолмондли Сейнт Джон. След като свикна с къщата и се наложи напълно над моята сестра и мама, той се простуди силно и простудата му много бързо се превърна в бронхит. Когато бронхитът премина, гласът му остана хриплив и аз реших, че поне през зимата трябва да носи топли дрехи. Откакто живееше у нас, той бе обувал найлонови панталони, бе обличал книжни елечета, така че бе свикнал да носи дрехи.
Непосредствено след като взех това решение, майка ми се залови, очарована, за работа с дяволити искрици в очите. Иглите й се задвижиха с бясна бързина и за рекордно късо време тя изплете за нашето шимпанзе най-разнообразни вълнени панталони и блузки с ярки цветове и най-причудливи шарки. И така Чолмондли Сейнт Джон се изтягаше на перваза на прозореца в гостната стая, гризеше безгрижно ябълки и седем пъти в седмицата сменяваше своя тоалет, без да обръща ни най-малко внимание на групите местни деца, които висяха по нашата врата и го гледаха захласнати.
Отношението на хората към Чолмондли бе много интересно. За децата например той бе едно обикновено животно, което прилича поразително на човек и което може да ги разсмива. Откровено казано, възрастните им отстъпваха по отношение на съобразителността. Често пъти интелигентни на вид хора ме питаха дали може да говори. Винаги им отговарях, че шимпанзетата имат съвсем примитивен език. Не това обаче имаха предвид хората. Те искаха да знаят дали шимпанзето може да говори като човек, дали може да разисква политическата обстановка и студената война или някои други, не по-малко злободневни теми.
Най-необикновения въпрос за Чолмондли ми зададе една жена на средна възраст на местното игрище за голф. При хубави дни водех Чолмондли там и го оставях да се катери по някое борово дърво, а аз седях на земята под дървото и пишех или четях. Този именно ден Чолмондли игра около половин час по клоните над мен и когато му омръзна, слезе долу, седна на колената ми и се опита да ме накара да си поиграем. Точно тогава от храстите изскочи тази особена жена и като ни видя с Чолмондли, спря като закована и впери в нас поглед. По лицето й не се изписа изненада, изразявана от повечето хора, които виждаха на площадката за голф шимпанзето, облечено с пъстър пуловер. Тя пристъпи и огледа по-отблизо седналия на коленете ми Чолмондли. После се обърна и впи любопитните си очи в мен.
— Имате ли души? — заинтересува се тя.
— Не зная, госпожо — отвърнах аз. — Трудно мога да ви отговоря със сигурност на този въпрос дори за себе си, какво остава за шимпанзето.
— Хм! — промърмори тя и си тръгна.
Ето как въздействаше Чолмондли на хората.
Съвместният ни живот с Чолмондли, разбира се, ни доставяше много интересни преживявания. Индивидуалността и интелигентността му го превърнаха в най-занимателното животно, което някога съм притежавал. Особено ме порази неговата според мен феноменална памет.
По това време имах „Ламбрета“ с кош и реших, че ако Чолмондли седи мирно в коша и не прави опити да скача, бих могъл да го водя на екскурзии из страната. Първия път го заведох до игрището за голф само да видя как ще се държи. Той седеше напълно прилично и наблюдаваше променящия се изглед с царствен вид. Като изключим опитите му да се протяга от коша и да сграбчва някои от велосипедите, които изпреварвахме, той се държа образцово. След това откарах „Ламбретата“ до местната бензиностанция да я заредя с бензин. Чолмондли остана очарован от бензиностанцията така, както и работникът на помпата — от Чолмондли. Шимпанзето се приведе от коша и с най-голямо внимание наблюдаваше как отвъртат капачката на резервоара. Когато поставиха маркуча и бензинът забълбука, той произнесе тихичко „у-у-у“ от удивление.
„Ламбретата“ може да изминава големи разстояния с много малък разход на гориво и тъй като не я използвах много, минаха близо две седмици, преди да се наложи да я зареждам отново. Току-що се бяхме завърнали от една воденица, където гостувахме на мелничаря, голям приятел на Чолмондли. Този мил човечец и голям почитател на Чолмондли винаги бе готов да ни почерпи с чай. Ние сядахме над бента, наблюдавахме зеленоногите водни кокошки, посръбвахме от чая и размишлявахме. По пътя за вкъщи забелязах, че горивото е на привършване, затова се отбихме до гаража.