Погледнах приятелката си, приседнала на ръба на леглото. Беше разкошна. Освен това обичаше бира и филмите на Крис Фарли. Играеше на „Съвременна война 2“ с мен и много я биваше. Гледахме баскетбол заедно. Тя симпатизираше на „Селтикс“, но това беше единственият ѝ недостатък.
В този момент я шокирах... както и себе си.
– Какво ще кажеш за това? – предложих. – Заминавам за Африка. Ако се окаже вятър и мъгла, отказвам се от теорията за края на света, изхвърлям всичките си сравнителни табла и записки, преставам да препускам по света и се хващам на служба, където да нося панталони. Договорихме ли се?
– Ако изобщо се върнеш.
– Не ставай смешна. Договорихме ли се?
Тя извъртя прозрачнозелените си очи.
– Хубаво. Тарзан. Ще гледам Кинг Конг, докато си в джунглата, макар че е за последен път. Що се отнася до Атила, не си въобразявай, че това ще ме тренира за мамичка. Казах ти, че не искам деца. Не от теб. Нито от Леонардо ди Каприо. От никого.
– Знам, знам – отвърнах. – Спокойно. Просто имам шимпанзе, което трябва да се храни. Виждала ли си някъде боксерките ми?
Тя най-после се усмихна.
– Погледни между възглавниците на дивана в дневната.
Глава 10
Тръгнах си от апартамента на Натали малко несигурен в какво се бях забъркал. Ами ако Ботсвана се окажеше провал? Понякога ми се иска да можех да си затварям устата. Винаги си патя от нея. По-скоро бих си представил себе си в ковчег, отколкото на едно от сепарираните работни места в офис.
И все пак, докато отключвах колелото си, реших че имам нужда от свой собствен ултиматум. Точно така. Наистина трябваше да стигна донякъде или да престана да говоря за тревогата си относно ЧЖК. Ако прайд пощурели лъвове не отвори очите на хората за онова, което се задава, то нищо не би могло.
Върнах се в апартамента и след като се облекчих и платих на госпожа Абро, извадих сгъваемата клетка на Атила от гардероба и я сглобих. Атила изскимтя, щом ме видя да го правя, защото знаеше какво означава това – че ще го натикам вътре. Гадно ми беше да огранича горкото създание в пространство метър и осемдесет на метър и двайсет през време на отсъствието ми, но нямах голям избор. Написах бележка на Нат да удвои дозата му золофт и да му дава допълнително витамин D, тъй като нямаше да може да се упражнява на терасата.
След като сглобих клетката, прибрах Атила от терасата и го настаних на меката му табуретка, за да го поглезя. Поднесох му обяд и му пуснах любимото му дивиди на Биатрикс Потър – „Зайчетата Флопси и госпожа Титълмаус“.
Той седна доволно, а аз слязох до склада да си взема саковете. Щом се върнах след по-малко от пет минути, не можах да повярвам на очите си.
Атила вече не беше пред дивиди плейъра. Беше в кабинета ми. Успял беше да запрати два от телевизорите ми към стената, беше се изправил на масата и удряше лаптопа в ръба ѝ.
– Атила! – викнах. – Престани! Слез долу на мига! Какво правиш, по дяволите?
Атила се обърна и изпищя.
За секунда – само за една кратка секунда – видях нещо в погледа му, студенина, злоба, каквито не бях зървал преди. В интерес на истината си помислих, че ще метне лаптопа към мен.
После този момент отмина. Атила пусна компютъра, слезе от масата и отиде в ъгъла с наведена глава.
– Тръгвай, господинчо – казах аз, хванах го за ръка и го поведох към клетката. Той се опита да вземе куклата си, докато прекосявахме стаята. – Не – отсякох и я подритнах надалеч. – Лош Атила, лошо момче – казах, хлопнах вратата и я заключих.
След като пометох стъклата и почистих маймунските нечистотии от дивиди плейъра, влязох в интернет и си резервирах място в полет за Ботсвана. Първият възможен беше следващата сутрин с прекачване в Йоханесбург и струваше три хиляди долара. Родителите ми нямаше да се зарадват, но се налагаше да наруша условията по малкия попечителски фонд, който дядо Оз ми беше оставил.
Събрах си багажа. Паспорт, дрехи, оборудване. Имах 35 мм „Никон“ със суперувеличителен обектив, но моята гордост и радост беше професионалната видеокамера „Сони“ DSR-400L. Извадих я от подплатената ѝ чанта и проверих дали светлините и литиевите батерии са заредени, преди отново да прибера всичко.
Бързешком изнасях багажа си в коридора, когато чух скимтене.
Беше Атила. Плачеше, задето му се бях скарал. Отидох в стаята му и отворих клетката.
– Съжаляваш ли, Атила? Наистина ли съжаляваш?
Силен вой ме увери, че е така, и известно време се погушкахме.
Оставих го да поиграе наоколо, а аз продължих да приготвям нещата си. Атила дръпна ризата ми и започна да трака със зъби. Знаех какво иска. Най-накрая се целунахме и се сдобрихме. Натали би повърнала, ако ни видеше.