Глава 13
Първото ми впечатление от Африка дванайсет часа по-късно всъщност беше известно разочарование. Зад огромните стъкла на летището Йоханесбург беше просто купчина безинтересни сгради. Все едно бях в Кливланд.
Час по-късно, след като излетяхме на север за Ботсвана, настроението ми значително се подобри. Зелено-бежовата шир на сякаш безкрайния пейзаж изглеждаше точно така, както детето в мен копнееше да види Африка. Гореща, дива, уединена.
Щом най-накрая започнахме да се спускаме към Маун, видях, че има някои модерни сгради, но повечето от постройките бяха от сгуробетон и тенекия. Докато слизах по стълбичката, забелязах, че от другата страна на паянтовата телена ограда, която обикаляше периметъра на летището, беше пълно с магарета. Имаше и рондавели – традиционните африкански кръгли хижи със сламен покрив, изградени от камък и кравешки тор. Усещането за мястото – горещината, сладникавата миризма на тор и дизел, дори силната, ослепителна жълта светлина – беше приятно странно.
След като преминах през митническата проверка, Ейбрахам Биндикс свали сламената си шапка и ме поздрави с мечешка прегръдка на терминала за пристигащи. Ейбрахам беше огромен. Широкоплещест и набит, около петдесетгодишен и загорял от слънцето, той ми напомняше на футболния треньор в колежа „Сън Белт“. Лицето му беше кораво и набръчкано като стара работна ръкавица, а мустаците стигаха чак до края на бузите му. От разкопчаната му на яката подгизнала от пот ленена риза се показваше гъста туфа косми. Избледнели сини татуировки по яките му, прилични на винени бурета ръце говореха за минало, посветено на флота. Приятно ми беше да видя широката му усмивка, разкриваща празнина между предните зъби. За последен път го бях видял в Париж. Седнахме в бара на хотела и се напихме като свине, след като ме прогониха с освиркване от сцената на конферентната зала.
Видя ми се по-натежал, отколкото го помнех от Париж. Освен това беше видимо остарял и ходеше малко по-бавно. Зачудих се дали не е болен.
– Благодаря ти, че дойде, приятелю, но имам лоши новини – каза той, след като взех чантите си от купчината багаж до самолета.
Харесвах Ейбрахам, но го приемах с известна доза скептицизъм. Като мнозина африканери беше нерафиниран и не се притесняваше да се показва расист, с което можеше да причини известен дискомфорт на средния бял американец. И все пак създаваше впечатление за добродушен дядо, нещо като Татко Мечок.
– За нещастие, възникна проблем – каза той. – Семейни работи. Дали ще бъде възможно да почакаш един ден, докато мога да те заведа в селото близо до Зимбабве?
– Разбира се. Какво се е случило, Ейб? Мога ли да помогна? – попитах.
– Не, не. Семейни работи – повтори той. В гласа на Ейб се усещаше топла грубовата нотка, напомняща приглушен тромпет. – Малкият ми брат Филип, пацифистът, е управител в ловно стопанство близо до границата с Намибия. Пращам му там богати американски туристи, за да убиват животни, а той ги води просто да ги разглеждат, да правят снимки. По-конкретно лъвове – два големи прайда, които изпоизядоха африканските биволи в делтата на Окаванго.
– Какъв е проблемът?
– Не знам, човече. Няма радиовръзка със стопанството повече от двайсет и четири часа и мама е разтревожена. Вероятно не е нищо, но при цялата лудост, дето се вихри, трябва да се уверя, че онзи безумец е добре.
– Да тръгваме тогава – предложих. – Каза, че край стопанството има лъвове, нали така? Пропътувах почти тринайсет хиляди километра точно за да видя лъвовете.
Ентусиазмът ми, изглежда, повдигна духа на Ейб.
– Именно, човече – каза той и ме шляпна по рамото. Позаболя. – Знаех си, че си приятел, Оз. Опитах се да накарам моите следотърсачи да дойдат с мен, но суеверните чернилки още са уплашени до смърт от селото с избити жители, на което се натъкнахме. Проклетите езичници заявиха, че не щели да имат вземане-даване с лъвове, докато, цитирам, духовете не се успокоят, край на цитата.
Неспокойни духове; лъвове. Сетих се за странното чувство в самолета, усещането за Гнева Божи във въздуха. После се отърсих от него. Грабнах безпокойството си и го запокитих през рамо.
– Накъде е Окаванго? – попитах и вдигнах чантата с камерата си.
Глава 14
Вместо да излезем от летището, двамата с Ейб тръгнахме на юг през терминала и свихме надясно в тесен мрачен коридор.
– Какво правим? Мислех, че отиваме в хижата на брат ти – изненадах се.
– Точно така, човече. В северната делта няма пътища, само писти за кацане на самолети – обясни Ейб. Без да спира, той извади метална кутия с тютюн за дъвчене от един от джобовете на каки елека си, загреба малко с пръсти и го натика под устната си. – Трябва да наемем самолет.