Всъщност и бездруго бях тревожен.
Още от пристигането ни в безлюдния лагер се замислих за първото си идване в Африка. Беше студентска екскурзия до прочутите скални легла в района на пустинята Кару в Южна Африка, които бяха едни от най-ясните геологични образци за историята на живота.
Не спирах да мисля за седиментния слой отпреди двеста и петдесет милиона години, в който нямаше абсолютно никакви фосили. Липсата на фосили в скалата беше доказателство за Перм-Триаския период на отмиране – П-Тр на геоложки жаргон. П-Тр или Голямото измиране е било най-масовото и тежко унищожително събитие на Земята. Деветдесет процента от всички видове на планетата бързо измрели. Били нужни милиони години, за да се възстанови биоразнообразието на земята. Имало е пет подобни мащабни събития на измиране. Статистически погледнато, ни предстои следващото.
Събитието К-Т (Креда-Терциер), онова, което е убило динозаврите, почти със сигурност е причинено от сблъсък с астероид. Но все още не сме сигурни в теорията, че П-Тр е причинено от вулканична активност. Или пък от астероид, или от космическа радиация. Никой не знае защо почти всички животни, растения и насекоми по света изведнъж са измрели.
Именно загадъчната природа на този древен тотален колапс на екосистемата предизвика такова безпокойство от настоящия ЧЖК. Поведението на животните е плод на милиони години еволюция, адаптация на хиляди и хиляди поколения. Еволюцията настъпва като реакция на промените в околната среда. Околната среда се променя и някои видове се адаптират към нея, а други – не. Да се наблюдава внезапно такова нетипично поведение сред коренно различни животински видове по целия свят, беше не просто тревожно, беше безпрецедентно.
Отворих чантата си и приготвих камерата. Поставих батерията, почистих обектива и закачих ремъка.
Докато влизахме все по-навътре в делтата на Окаванго в търсене на изчезналите туристи, подозренията ми, че в природата настъпва дисбаланс на макрониво, се засилваха все повече.
Бях заредил нова DV касета и нагласях скъпия си стабилизатор „Сони“, когато усетих движение зад гърба си. Двата родезийски риджбека на Ейб се разлаяха като луди. После изведнъж камерата вече не беше в ръцете ми, а нещо твърдо и студено се допираше до шията и ключицата ми.
Един от мъжете отзад притискаше нещо във врата ми, предположих, че е мачете, тъй като другият мъж беше опрял такова във врата на Ейб.
Ейб внимателно спря колата и заговори на сетсвана с мъжа, подпрял го с мачете. Изглежда, съдбата на югуларната ми вена зависеше от уменията на Ейб да преговаря. Сърцето ми биеше като лудо. Усещах, че всяко косъмче по ръцете ми е настръхнало. Мъжът, притиснал мачете в шията на Ейб, не спираше да клати глава и да сочи назад. Ейб продължаваше да говори. Мъжът поклати глава.
– Не-не-не-не-не-не-не – повтаряше той. – Не, човече.
Мъжът отпусна мачетето, колкото да слезе от колата. Беше опрял острието в Ейб, но вниманието му беше насочено към изваждането на пушката „Уинчестър“ от стойката. Ейб мушна ръка във вътрешния джоб на елека си и извади коварен пистолет с къса цев 38-и калибър, специален модел. Ейб опря дулото му между очите на мъжа. Те се събраха точно като тези на Кърли, когато Мо го ръчка по носа. Мъжът пусна пушката и свали мачетето.
Тогава и другият зад мен махна мачетето от моята шия. Мъжът и тийнейджърът се спогледаха, свиха рамене, сякаш изгубили облог съвсем честно, и слязоха от колата. Без да кажат и дума, те поеха в посоката, от която тъкмо бяхме дошли. Кучетата ръмжаха и лаеха по тях, но Ейб ги накара да се укротят. Лицето на Ейб беше червено и разтреперано. Първо си помислих, че е от страх, но след това осъзнах, че е по-скоро от гняв.
– Страхливци! – кресна Ейб към тях със свити около устата като фуния длани. – Проклети мизерници! Мошеници!
Изплю кафяв сок през прозореца, избърса лице с ръкава си, изруга тихичко и се отпусна.
– Суеверни предатели, идиоти, тъпи кучи синове – мърмореше на мен, на себе си и дори на кучетата. – Останахме само ние, господа.
Отпуснах се на облегалката, избърсах потта от лицето си и затворих очи. Пулсът ми още не се беше успокоил, когато се обърнах да взема камерата от седалката зад мен.
Може би Натали беше права за идването ми в Африка, помислих си. В този момент идеята за работно място в климатизирана офис сграда не ми се виждаше толкова ужасна.
Глава 18