Останах прав.
– На път за срещата видях улично куче – обясних. – Последвах го до тунел под парка „Брайънт“. Вътре имаше още кучета. Хиляди.
Клои кимна замислено.
– Видял си друга глутница кучета? – попита тя. – Като онази на видеозаписа?
– Да – потвърдих. Започнах да бърша потта от лицето си с мръсни пръсти, макар че щеше да е по-добре, ако бях заложил на мигане. – Ето каква е работата. Всички бяха част от обща група, търкаха се едно в друго, поведението им не приличаше на нищо, което съм виждал досега. Чифтосваха се, хранеха се взаимно с повърната храна. В помещенията имаше женски, които раждаха.
– Отвратително – каза Клои.
После се отдръпна от мен, вдигна ръце към лицето си.
– Mon Dieu! Каква е тази миризма? – ахна тя, щом най-после усети с пълна сила вонята на тинята, през която бях пълзял.
– Именно!
Измъкнах се от ризата си. Панталонът я последва само след миг. Оставях черни следи по плочките в кухнята. Разтърсих се из кухненските чекмеджета само по чорапи и бельо, открих найлонова торба и прибрах дрехите вътре, след като ги сгънах грижливо.
– Трябва да изследваме дрехите ми. Миризмата им. Мисля, че кучетата я излъчват. Но те почти не се държаха като кучета, Клои. Знам, че звучи налудничаво. Държаха се като насекоми. Като мравки, пчели или нещо подобно. Не е вирус като бяса, който докарва животните до лудост. Трябва да търсим някакъв нов феромон в околната среда.
– Това е невъзможно – промълви Клои, без да маха ръце от лицето си.
– Така ли? – отвърнах. – Всичко е било пред очите ни от самото начало. Как общуват животните? Имам предвид несъзнателно. Как кучетата, мечките, хиените разпознават територията си?
– Чрез секреция и надушване на феромони – отговори Клои.
– Животът в основата си е химия – казах. – Нали така?
– Хмм.
– Групи молекулни съединения реагират на други групи молекулни съединения. Щом животното подуши съперник или хищник, до него достига информация, която води до промяна в поведението. Точно това се случва и тук. Някак си. Освен ако сигналите на животните не са се объркали. Сигналите, които получават, ги карат да действат против инстинктите си. Трябва да има нещо нередно или в самите феромони, или в начина, по който ги произвеждат животните.
– Може да се окаже логично – призна Клои, след като вникна. – Мутациите, които открихме в животните, бяха в амигдалата, а в общия случай тя отговаря за обонянието.
Започнах да крача напред-назад из кухнята по бельо и още държах в ръце торбата с вонящите си дрехи.
– Струва ми се, че дори може да е свързано със странните неща, които се случиха с Атила – добавих. – Обонянието на шимпанзетата не е чак толкова развито. И все пак го спасих от лаборатория за парфюми, където го подлагаха на химични експерименти. Мисля, че феромонът или каквото и да е в околната среда го е подлудило.
– Като астероид например – предположи Клои. – Животните демонстрират ли ярост, предизвикана от химическо въздействие?
– Възможно е.
– Но защо така внезапно? – попита Клои. – Кое променя начина, по който възприемат феромоните?
– Нямам представа, но знам, че трябва да открием експерти по феромоните и да ги съберем в една стая вероятно с вчерашна дата. Или по-скоро от преди пет години. Ще се обадя в лабораторията, а ти се свържи с онзи правителствен представител, Лийхи. Мисля, че най-после направихме пробив в тази история.
Глава 67
Останалата част от сутринта ми беше посветена на изключително дълъг горещ душ и телефонни разговори, чийто брой беше достоен за Джери Луис.
В ранния следобед Клои, Илай и аз стояхме около кухненската маса със събран багаж, готови за тръгване. Предположих, че колата ни е пристигнала, щом телефонът на масата започна да бръмчи, а на дисплея се изписа непознат номер. Приближих се до прозореца и погледнах надолу.
Когато началникът на Националната агенция за сигурност Майк Лийхи каза, че изпраща кола, за да ни отведе на безопасно място, си помислих, че наистина има предвид кола.
На тротоара пред дома ни беше спрял блиндиран джип „Хамър“ в камуфлажни цветове, в който войник стоеше в готовност до картечница върху подсилена роторна установка. Предполагам, всичко това беше с цел дискретност.
Долу във фоайето ни чакаше хлапе с червена коса и лунички, сякаш излязло от комиксите „Арчи“. Поздрави ни.
– Лейтенант Дъркин, армия на Съединените щати, Трета пехотна дивизия – обяви той във военен ритъм, точно преди силен лай да премине във вой.
– Боже, толкова ли е зле положението навън, лейтенант? – попитах и посочих военната машина, в която очевидно ни предстоеше да се качим. Дъркин взе багажа ни, сякаш беше пиколо, и ни поведе към бронирания хамър.