– Какво открихте? – попитах.
– Оказва се, че себумът ни се различава химически от някои проби от подобно проучване, извършено през 1994 година, които открих. Нямам представа дали се дължи на въздуха, начина ни на хранене, просмукване от пластмаси или нещо друго, но първоначалните тестове показват, че в себума ни има ново съединение. С пентанол и метил бутаноат. На всичкото отгоре структурата на това ново химично съединение напомня за няколко феромона на агресия сред насекомите.
Взирах се в пода на самолета и се опитвах да осмисля чутото.
– Значи, твърдите, че животните ни нападат заради нашата миризма? – попитах. – Не става въпрос само за тях, а за нас.
– Помислете, доктор Оз – каза Валъри. – Обонянието на повечето бозайници е особено силно. Обонянието на кучетата е около сто хиляди пъти по-силно от това на хората. Силата на това сетиво датира още от праисторически времена. Изглежда, на тварите не им харесва на какво им миришем.
Глава 74
Новите, дори още по-обезпокоителни усложнения затормозиха съзнанието ми, слязох от самолета, а двама войници ме отведоха до кортеж от правителствени коли в лъскаво черно и хром, които бръмчаха край хангара.
Щом вродената ни човешка миризма помага за създаването на този хаос, как ще го преборим? Как бихме могли да променим човешката миризма на молекулярно ниво? Как е могло да се случи толкова бързо? И защо?
Приближих превозните средства: кола с обозначенията на вашингтонската полиция, черен шевролет „Събърбан“ и още един военен джип.
Едър морски пехотинец в камуфлажна униформа се здрависа с мен. Беше мексиканец, а подстрижката му, съвсем къса отстрани и малко по-дълга отгоре, го правеше да изглежда, сякаш носи таралеж вместо ермолка на главата си.
– Господин Оз? – каза той с леко крива усмивка. – Вие сте онзи учен, специалист по животните, нали? – Гледах ви при Опра, човече. Добре дошли във военната зона, някога позната като Вашингтон. Аз съм сержант Алварес. Но ме наричайте Марк. Имате ли багаж или някакви стъкленици, които да взема?
– Този път не си нося стъклениците – отвърнах разсеяно, а той ми отвори вратата на шевролета.
– Е, защо сте тук? – попита той и се настани зад волана. – Нека позная. Да посетите черешовите масиви? За мача на „Натс“?
Потеглихме. Опитвах се да мисля. Искаше ми се той да замълчи.
– Всъщност започвам работа по нова програма за тестване на лекарства върху морски пехотинци – заявих. – Щом стигнем в Белия дом, ще ми трябва урина за изследване.
Последва дълга тиха минута.
– Пошегувах се – казах. – Съжалявам, имам си доста грижи.
– Но проблемо, докторе. Много съм приказлив. Попитайте останалите – каза Алварес. – Вие си стойте и търсете решение за бедствието. Аз ще си затворя устата и ще шофирам. Ето, млъквам. Край.
Няколко минути по-късно бяхме близо до Пентагона на път за рампата на I-395 преди моста и чух нещо, което в първия момент взех за крякане на гъски.
От крайпътните дървета се изсипа животинска маса. Измежду стволовете изскачаха едно след друго космати тела. Кучета. Холандски овчарки, мастифи с карамелен цвят, фоксхаунди, гончета, грейхаунди, помияри с най-различна козина, цвят и размер. Кучетата ръмжаха и лаеха – вдигаха невероятна врява. Козината на много от тях беше покрита със същите бели петна, които бях забелязал под парка „Брайънт“. Беше ужасяващо. Стана ми мъчно за тях.
Масата кучета изобщо не се поколеба да доближи кортежа. Водачите на глутницата се спуснаха от дясната страна на пътя като гризачи от скала право под колелата на първия автомобил. Сержант Алварес се приближи до задницата на полицейската кола, щом тя натисна спирачки.
– Какво правите бе, клоуни? – изкрещя той в радиостанцията на шофьора на полицейския автомобил. – Нямаме време да спираме заради животни. Давайте! Давайте!
Последва серия от вой, скимтене и неприятен тропот, докато минавахме през кучетата. Колата ни се люшкаше като гумена лодка в бурно море. Мислехме, че почти е приключило, но един ирландски вълкодав, който приличаше на Лон Чейни Джуниър с пищен макиаж, се хвърли върху предния капак.