Професионално незаинтересован агент от тайните служби захърка на канапето до мен в почивката си, а аз гледах някакъв разговор по Си Ен Ен на телевизора, закачен в горния ъгъл на помещението. Имаше много истории за нападения на животни, но нито дума за военния отговор, който току-що беше разпореден. Чудех се дали се дължи на факта, че още не се е случило, или имаше информационно затъмнение от страна на правителството.
Може би беше възможно, помислих си и погледнах тълпата войници и правителствени служители наоколо.
Опитах се да се обадя на Клои няколко пъти, да ѝ кажа какво става, но телефонът звънваше два пъти и се включваше гласова поща, знак, който определено не ми харесваше. Изглежда, и текстовите съобщения не функционираха. Предположих, че проблемът може да се дължи на претоварените мрежи. Поне се надявах да е така.
Лийхи се върна при мен в ранния следобед и ме повика насаме в коридора.
– За съжаление, този път няма „Гълфстрийм“, Оз, но успях да ти уредя военен товарен самолет С-130, който излита от национално летище „Рейгън“ след около два часа.
– Как върви военната акция? Разбра ли нещо?
– И аз знам колкото теб – каза Лийхи. Отведе ме надолу по стълбите към служебен коридор. – Още ме държат в неведение.
Минахме покрай стекове с военни порционни храни и готвач в чисто бяла униформа, който сипеше бурни ругатни по мобилния телефон на път към вратата. Няколко стъпала по-надолу имаше малък паркинг, претъпкан с цивилни и военни коли. На крайното място, застанал до черния събърбан, който ме беше докарал, сержант Алварес ми махаше весело, сякаш не идваше краят на света.
– Ще продължа да се трудя усилено тук – каза Лийхи, ръкува се с мен и ме потупа бащински, жест който трябваше да е успокоителен, но не беше. – Междувременно, щом се върнеш в Ню Йорк, подготви презентация, за да обясниш научно събитията пред президента и екипа ѝ, когато са готови да чуят. Би било изключително полезно. Ще се опитам да организирам телеконференция за тази вечер или утре сутрин най-късно.
Телеконференция? Прекрасна идея. Защо не ми хрумна по-рано? О, почакай: хрумна ми. Зачудих се колко ли хиляди долара от парите на данъкоплатците бяха отишли на вятъра заради безсмисленото ми пътуване дотук. После реших да не се тревожа. Приоритетът ми сега беше да се върна при семейството си.
– Ще го направя, Лийхи – измъкнах се аз.
Глава 79
Сержант Алварес седеше на шофьорското място и зареждаше М16, когато отворих вратата и се качих на мястото до него. ВИП отношението беше приключило. Той носеше бронежилетка и ръчни гранати.
Не беше нужно да ми обяснява, че положението по улиците на Вашингтон се беше влошило още повече. Замислих се за Клои и Илай и ми се прииска вече да съм в самолета.
Тъкмо се канехме да завием наляво по Конститюшън Авеню на две пресечки от Белия дом, и чухме музика.
Ани ди Франко гърмеше от продънените колони на автомобил, паркиран на ъгъла на Президентс Парк. Край нея стояха трийсет или четиридесет младежи със суитшърти с отличителни знаци на колежите си и пиеха бира. Част от тях бяха боядисали лицата си така, че да приличат на животни. Замириса ми на марихуана. Имаха ръчно написани плакати, които гласяха:
Месоядството е убийство! Разплатата е сладка!
Хай, хо! Хай, хо! Завръщане към природата!
Всички се бяха побъркали, помислих си и поклатих глава. Животните, президентът, хлапетата в колежите.
Щом минахме отново край „Нашънъл Мол“, си дадох сметка за всички достойни исторически забележителности, събрани на това място. Замислих се за думите на Мартин Лутър Кинг Джуниър „Имам мечта“ в речта му по случай встъпването в длъжност на президента. Сега в огледалното езеро плуваха мъртви кучета.
Този път минахме по моста „Арлингтън“ над Потомак на път за летището. Почти километър навътре стигнахме до надлез. На него имаше група хора, които приличаха на заблудени демонстранти. Колежаните край Белия дом бяха по-скоро безобидни, но тези носеха черни ски маски и кърпи на главите. Размахваха черни знамена.
После нещо се стрелна пред колата и предното стъкло се огъна навътре.
Очите ми се напълниха със ситни парченца стъкло, след като кофата със строителен материал, която някой хвърли от надлеза, профуча край главата ми и се приземи на задната седалка.