– Какви пчели? – попита Алварес и опита да извади пушката си от смазания автомобил. – Добре ли сте, професоре? Главата ли си ударихте?
– Щом животните ни подушат, искат да ни нападнат – казах аз и също коленичих до преобърнатата кола. – Всяко нещо, което прикрива миризмата ни, ни прави невидими за тях. Затова димът отпрати мечката. Премахна миризмата ни от въздуха.
– Без майтап – отвърна разсеяно Алварес и преметна пушката през рамо.
– Много логично е – казах. Мислех на глас. – Пчеларите използват дима със същата цел. Щом пчеларят бръкне в кошера, пчелите произвеждат феромон, който дава сигнал за масова атака. И все пак нищо не се случва, защото димът разрушава сигнала.
– Значи, това се е случило с всички животни, професоре... събират се на рояци? Все едно са се бъгнали от нещо?
– Точно така. Всичките са се бъгнали – отговорих. – Сега извикай някой от приятелите си пехотинци да ни измъкне оттук. Трябва да им кажем как можем да се преборим с това.
Глава 81
Зона за сигурност на армията на Съединените щати в Манхатън
Горен Ист Сайд, Ню Йорк
Товарният асансьор е подчертано смрадлив още преди ефрейтор първи ранг Доналд Родейл да започне тази вечер да събира боклука от създадената по спешност правителствена резиденция на Пето авеню. Докато приключи в шест и трийсет, очите му вече смъдят, а обядът в стомаха му заплашително се надига от наситената воня, която се носи от високата до гърдите камара с мазни торби за боклук.
Старият асансьор с ръчно задвижване спира и една особено мърлява торба за боклук с дръжки се срутва от върха на купчината и го удря по краката отзад.
Право в целта, мисли си Родейл.
Отваря вратата към задния двор на сградата, сваля торбите една по една и ги слага в пластмасов контейнер. Щом го напълва докрай, застава зад него и започва да го бута по стръмната рампа към 81-ва улица.
Задъхан и лъснал от пот, Родейл изругава, щом стига горния край на рампата. Малката охранителна будка край портала е празна. Задължението на пазача там е да изключи захранването на електрическата ограда и да го прикрива с М16, докато той преодолее разстоянието до другата страна на улицата и разтовари боклука в товарния контейнер. Само че той се е отлъчил.
Какво да се прави. Пазачът, който обикновено седи в будката, е полицай на име Куинлан. Готин е. Той не иска да го вкарва в беля, че не е бил на поста си.
Проблемът е, че ако чака тук твърде дълго, ще закъснее да помогне на Зюскинд, един отвратителен мрънкач, да изпразни боклука от музея през улицата.
Проклета работа и в двата случая.
Родейл поглежда дългия тъмен участък на Източна 81-ва през заключената с верига ограда. Празен е. Само тясна ивица от тухлени и гранитни къщи, дървета и пусти тротоари. Няма побеснели глутници животни. Съвсем нищичко.
Мамка му, мисли си Родейл. Ще отнеме само секунда. Пресяга се в будката на пазача, изключва захранването на електрическата ограда и я отваря.
Избутва кофата за боклук навън. Чуват се дрънчене и тракане по бетона, докато я изтласква към зеления товарен контейнер, в който събират отпадъците.
Родейл се протяга да завърти дръжката на вратичката и забелязва нещо необичайно. Вече е завъртяна. Да не би да е забравил да го затвори вчера?
Вратичката леко проскърцва. Той я бута, за да се отвори докрай. Тъмният контейнер вони още по-зле от товарния асансьор. На нещо разложено, нещо мъртво. Родейл сдържа дъха си. Накланя кофата и започва да пуска торбите колкото може по-отдалеч. По-тежките хваща с две ръце и се завърта, за да се засили по-добре като дискохвъргач. Почти... почти... му е забавно.
Вече е хвърлил половината торби, когато чува звук. Нещо се движи. Не надниква в контейнера. Решава, че торбата, която е хвърлил току-що, се е търкулнала обратно към отвора.
Хваща следващата. Тежичка е тази проклетия. Кани се да изпълни олимпийско хвърляне и се засилва, но от сянката на отвора изскача шимпанзе. Родейл застива намясто с торбата с боклук в ръце.
Да, наистина е шимпанзе. Лицето му е като странна гумена маска, а очите му са сладки и ясни като полирано кафяво стъкло. Това шимпанзе носи шапка. Тя е смачкана и изцапана, но изглежда, някога е била червена.
Животното продължава да се взира в него. Сякаш иска да му каже нещо.
През последните две седмици, откакто започна цялата лудост, беше виждал нападения на кучета и плъхове... но шимпанзе? Това е неочаквано.