– Хей – подвиква той в товарния контейнер. Гласът му се блъска в стените на тясното пространство. Не знае какво друго да каже. – Добре ли си?
Вместо отговор шимпанзето го сграбчва за ризата с огромните си черни ръце, навежда се напред и отхапва носа му.
Родейл пада на колене, викът му разцепва пространството, проточва се във въздуха като дълъг шал. По устните и брадичката му се стича кръв, капе от шепите, вдигнати пред лицето му. Шимпанзето надава висок пронизителен вой. От къщата до контейнера започват да прииждат животни.
Изскачат от прозорците, от алеите, от месинговия процеп на пощенската кутия на червената входна врата. За пет секунди улицата е пълна с петнисти помияри, миещи мечки, стотици котки. Най-многобройният контингент е от плъхове. Хиляди, хиляди тлъсти плъхове с червени очи. Покрили са улицата като с жив килим. Цвърчащ черен прилив.
Родейл хуква с ръце на лицето. Опитва се да стигне до оградата. По средата на улицата животните го повалят. Потъва в океан от кучета и плъхове и сякаш се дави. Залита и стига до дъното като удавник. Плъховете го обгръщат. Катерят се по задната част на краката му, по ръцете, по гърба. Той се търкаля по земята, удря и щипе с ръце. От слабините до брадичката остри като ножици зъби раздират кожата му, пробиват плътта му.
Само след миг плъховете ядат мускулите му, органите му. Хиляди малки зъбчета се забиват в сухожилията му като иглички, а после започват да смъкват месото от костите му.
Атила изплюва носа на войника и затичва към отворения портал на сградата, като се подпира на кокалчетата на ръцете си. Зад него хуква животинската орда, потраква със зъби и вие.
Глава 82
В плика с пуканки в бръмчащата микровълнова единичните пуквания са преминали в настоятелен шум, а Клои избира пластмасова купа от килера на просторния апартамент.
Забелязва кутии със супа на прах на горния рафт над този, от който взема купата. Не се знае колко време ще останат тук, затова е добре да знае как са с храната. В крайна сметка нещата ще се оправят, мисли си тя и слиза от сгъваемото столче стълба. Просто трябва да издържат.
Връща се в светлата мраморна кухня и ароматът на сол и масло я успокоява за миг. Миризма, която олицетворява семейството, щастието, сигурността.
Не действа дълго. Решимостта ѝ, несигурното ѝ ежедневие, всичко се изпарява. Тя избутва купата и покрива лице с ръце.
Успокоителният аромат сега ѝ се струва като подигравка. Знае, че няма да има утеха.
Семейството ѝ е разделено. Никой не е щастлив. Никой не е в безопасност.
Въпреки че никога не го е споделяла с Оз, беше получавала пристъпи на паника в колежа, които бяха достатъчно сериозни, че семейството ѝ да я убеди да посещава терапевт. Нужни бяха цяла година усилен труд и кратък престой в болница, докато най-после ги овладеят. Откакто Оз замина, тя усеща как се промъкват към нея. Същият гъделичкащ страх, същата парализа, същото патологично самоосъждане.
Безполезна, казва ѝ вътрешен глас, и тя се навежда над кухненския плот разтреперана. Безполезна. Като съпруга, майка, жена, човешко същество. Ще се случат само две неща. Ще докара нещата дотам, че синът ѝ да бъде убит, а после и тя самата.
Пронизителното пищене на таймера на микровълновата я изтръгва от дупката, в която е изпаднала. Стиска студения ръб на мраморния плот, докато кокалчетата ѝ побеляват. Избърсва сълзите с опакото на дланта си и поглежда лицето си в стъклената вратичка на шкафа над мивката. Изсипва димящите пуканки в купата и се връща в дневната.
В огромната стая Илай седи с кръстосани крака на ориенталския килим и се взира с ококорени очи в телевизора с плосък екран на стената. Дават повторение на „Семейство Симпсън“. Хоумър бяга от излязла от контрол кола. За да се спаси, анимационният герой влиза в шахтата, но се забива в тръба с гореща пара.
При нормални обстоятелства не би позволила на Илай да гледа телевизионно предаване, което не е поне малко образователно. В този случай Клои коленичи до сина си, прегръща го, вдишва миризмата му и го слуша как се киска.
– Харесва ми този дебел жълт човек, мамо – казва Илай.
Клои целува главичката на сина си и си спомня нещо. Една от терапиите, които целяха овладяването на пристъпите ѝ на паника, беше физически упражнения. Започна да посещава спортния център всеки ден след училище, за да плува по няколко дължини преди вечеря. Това прочистваше съзнанието ѝ. Действаше.
Напоследък не ѝ се иска да оставя Илай. Дори ѝ се струва, че започва да го държи близо до себе си, както когато беше бебе. Но тревожността се забива в черепа ѝ като бормашина. Краткият ѝ срив в кухнята е доказателство. Ако ще се борят да оцелеят, тя трябва да се стегне. Трябва да е силна.