Тези нови въглеводороди имитират животински феромони. Само че са по-силни. Точно тези феромоноподобни замърсители карат животните да обезумеят. В основни линии смятаме, че тъй като сме променили миризмите в природата, животните са променили поведението си.
– Феромони? – попита държавният секретар. – Мислех, че те въздействат само на насекомите.
Чарлс Гро поклати глава.
– Много животни реагират на феромони. Общуване, откриване на храна, чифтосване, агресия – всички тези неща са свързани с миризми. Може точно това да е една от причините кучетата да са толкова податливи. Обонянието им е сто хиляди пъти по-силно от нашето.
– Но защо нападат само нас? – попита президентът. – Защо не го правят помежду си?
– Тук се намесва друг фактор – отговорих. – Изглежда, че вследствие на всички базирани на нефта продукти, които използваме, всъщност човешката миризма е започнала да имитира феромона на атаката. Животните биват привлечени от нас със същата ярост, с която реагират осите на разрушено гнездо.
– Хмм – обади се президентът. Прозвуча почти неодобрително. – Токсично замърсяване с феромони. Как ще се преборим с това?
Двамата с Чарлс Гро се спогледахме. Това беше. Бяхме стигнали до най-трудната част. Какво трябва да се направи.
– Първата стъпка – казах – е да премахнем факторите, които предизвикват нарушаване на околната среда.
– Да премахнем нефтените продукти? – попита президентът.
– И мобилните телефони? – добави държавният секретар.
Аз кимнах към двамата, а след това се обърнах и към останалите край масата, както и към тези на екраните.
– Отчаяни времена, дами и господа – заявих. – Ето какво мисля, че трябва да предприемем.
Глава 85
Наострила уши, втренчила поглед във входната врата, която току-що е заключила два пъти, Клои седи на скърцащия стол в стил Луи XIV в преддверието на апартамента.
През последния половин час е седяла и слушала пукането на изстрелите, шума в сградата, тропота по стените и ехото в коридорите. Звуците се засилват, приближават се етаж след етаж като огън. Скоро ще стигнат и до техния и тя и синът ѝ ще бъдат изядени.
Въпреки това е способна единствено да седи тук. Дивият страх е толкова силен, че е почти неподвижна. Може единствено да седи тук и да се взира в ивицата светлина под вратата, като се чуди какво ще се случи сега.
Напрежението в здраво стиснатата ѝ челюст сякаш се удвоява и дори утроява, щом ясно чува шум от коридора пред апартамента. Кратко проскърцване, последвано от щракване. После го чува отново. Осъзнава, че нещо натиска вратата на стълбището към коридора.
Опитва.
Нещо, което не е човек.
Вероятно вече не е и животно, мисли си.
Така е. Изправени са пред нещо невиждано досега. Тя го възприема като израждане. Сякаш природата на всички висши животни е заличена и заменена с чужд инстинкт от света на насекомите, инстинкт, по-стар, ужасяващ и безмилостен, отколкото човешките същества някога са виждали.
Мисли за кариерата си на биолог, за неуморната работа по класифициране на животинските видове и биологичните семейства. Всичко вече е непотребно – всички животни са се слели в едно, в бродеща сплав от козина и зъби, която не се различава от която и да е друга вълнà на деструктивна енергия. Случващото се е като потекла лава, като бурен ад от оживяла протоплазма, която се стреми към същото като огъня – да предизвика промяна. Да яде, докато изяденото престане да съществува. Да поглъща.
Защо се случва това? Кой изобщо знае?
Всъщност животът и съществуването не може да бъдат разбрани напълно. Звездите съществуват само за да избухнат. Създания ловят други създания и после умират. Вселената е хаос от ирационални сили, които непрестанно и безкрайно воюват помежду си. Човешката раса приближава към края си.
Клои най-после се изправя. Със сковани и неподвижни като корав хляб крака се връща в дневната. Илай още стои като закован с блеснали очи пред телевизора. Дават анимационно филмче с приятелски настроени животни, които си приказват помежду си. „Мадагаскар“, хрумва ѝ безсмислено заглавието като птица, прелитаща през плътния облак на страха ѝ. Търси дистанционното, за да изключи телевизора, но се отказва и го спира от бутона.
– Какво има, мамо? – пита Илай.
Взира се в очите ѝ.
Той е невероятно умно дете – послушно и извънредно интуитивно към чувствата ѝ, особено когато се отнася за важните неща.
Тя го вдига. Отива в ъгъла на дневната и угася лампата. Сяда на едно от белите кадифени канапета под картина с искрящи щрихи и цветове. Това е. Грандиозният ѝ план, мисли си.