Скоро чува шумолене край входната врата. Или просто си е въобразила?
Няма да ви пусна вътре, казва си Клои. За нищо на света.
Ръцете ѝ треперят силно. Стисва ги в юмруци, за да ги накара да спрат.
– Какво има, мамо? – прошепва синът ѝ.
– Чуй ме внимателно, Илай – шепне и Клои. – Трябва да седим тихо. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да бъдеш доброто момче на мама?
– Да – казва Илай и стисва ръката ѝ. – Не бъди тъжна, мамо. Мога да седя тихо.
Тя се опитва да успокои дишането си. Да диша и обмисля внимателно. Опитва се да прогони туптенето в стомаха, гърдите и мозъка си. Очите ѝ се напълват със сълзи. Мъчи се да ги спре. Погледът ѝ се замъглява. Мислѝ. Контролирай се. Светът отново е на фокус. Само така. Запази контрол. Запази контрол.
Тя разсъждава, опитва се да стигне рационално следващата си стъпка. Мисли за сградата. Има стълбище, асансьор, товарен асансьор. Почакай, мисли си тя. Има и задно стълбище, което вероятно е достъпно от кухнята, където изхвърля боклука. Може този маршрут за бягство още да е отворен, казва си. Би могла да носи Илай и да се измъкнат оттам. А после какво? Да останат на открито? Да отидат в друга сграда? Най-добре е да са тук и да се надяват да не ги забележат и...
Друг шум кара сърцето ѝ да подскочи отново. Идва от дясната ѝ страна. Там има френски прозорци. Забравила е за тях.
Те водят към балкона.
Гледа как сянка надвисва отгоре над балкона, точно зад стъклото. После още една. А след това и трета.
Клои бавно пуска Илай на пода до себе си. Ляга върху масичката за кафе по корем, притиска го плътно, опитва се да го предпази с тялото си колкото може по-добре и много бавно вдига глава, за да погледне отново към френските прозорци пред балкона.
Три възрастни шимпанзета са долепили физиономиите си към стъклото и го облъхват с горещия си дъх като деца, притиснали лица във витрината на магазин за бонбони.
Огромни са. Козината им е настръхнала. Две от тях държат нещо в ръцете си. Пръчки? Не, тръби са. Използват инструменти, мисли си етологът в Клои.
Миг по късно се чува тропане. Шимпанзетата удрят с тръбите по стъклените врати.
Дзън. Дзън. Дзън.
Стъклото се пръсва с дрънчене като удар на чинели.
Глава 86
Трошат се стъкла. Назъбени триъгълници се пръсват по дървения под – дрънчат, звънят и тракат. Шимпанзетата разчистват стъклата от рамките с тръбите. Алфа мъжкарят пристъпва напред, внимателно отмества останалите от пътя си. Носи оръфана червена шапка, стои екстравагантно като тотем на главата му, като варварска корона.
Това е Атила – или по-скоро някогашният Атила. Вече не е същата маймуна. Мускулите му са изопнати като струни на китара, погледът му е ненаситен и гладен. Козината му е по-дълга на места. Носът му тече. Изглежда, цялата му физиология се е променила. Мозъчните му функции са забавени, извратени, а метаболизмът му действа на бързи обороти.
Атила завира глава в апартамента, души.
Вече всичко е миризма. Звукът, докосването – дори зрението – играят второстепенна роля в оркестъра от сетива. Всички знаят, че тук има хора. Знаят, че има възрастна женска. Ароматът е непогрешим – потта, сладкият лек мирис на овулацията. И нещо, което мирише на малко момче. Муцуните им се пълнят със слюнка заради близостта на плячката. Копнеят да се нахранят с нея така, както огънят се нуждае от кислород.
Сега животните общуват почти само чрез обонянието. Емоциите и намеренията се различават по миризмата на тялото, по потта.
Атила го иска дори повече от останалите двама с него. Не е убивал от часове и гладът разкъсва стомаха му като ножици, прерязва го на две.
Кани се да влезе откъм балкона, но долавя и друг аромат. Има нещо, нещо смътно познато в миризмата на другия човек, малкия, нещо почти недоловимо, което едва-едва пропуква стената от гняв.
На червения екран в съзнанието на Атила се появява спомен. Изниква лице на мъж – неясно, размито, но е там. Приближава се до решетките на малка тясна клетка, в която са го затворили. Мъжът отваря клетката, гушва го, говори му, успокоява го. Първото мило отношение, което някога е изпитал.
Странното видение го кара да клати глава настрани, Атила спира до потрошената балконска врата. По някакъв начин той е там, част от момчето е. И все пак Атила е гневен, ужасно гневен. Стои там, а импулсът се смесва със спомените му.
Другите две човекоподобни маймуни пищят кръвожадно, опитват се да минат през него.
Атила сграбчва първата за рамото, а после и другата. Повлича ги обратно навън през вратата. Има и друго месо.