– Иееаах! – пищи Атила. Емоционален вик, пронизителен, стържещ. – Иееаах! Иееаах! Иееаах!
Глава 87
– Мамо! Мамо! Събуди се! Слушай!
Очите на Клои потрепват и се отварят. От балкона се чува пронизителен крясък на примат. Шимпанзетата на балкона, изглежда, са се сбили помежду си.
Тя се изправя в седнало положение.
Клои протяга ръка и обгръща плътно сина си. Гледат как животните се боричкат и крещят и тя различава познат за маймуните звук. Това е предупреждение – нещо като сирена за приближаваща заплаха.
Едното предупреждава останалите да не влизат?
След малко шимпанзетата млъкват. Най-едрото – което странно носи стара съдрана червена шапка – хуква към парапета на балкона, като се подпира на юмруци, скача на ръба и приканва останалите да го последват. Само след миг и трите се плъзват по парапета и изчезват.
Клои изпуска продължителна и накъсана от треперене въздишка. Първо маймуните искаха да нападнат, но след това се спряха.
Атила. Как е възможно да е бил той? Как може да не е бил той – колко шимпанзета има из този град?
Клои сяда на пода с Илай в тъмното. През счупените прозорци чува хора навън да викат, да пеят, да скандират в Сентрал Парк. Като че ли човешкият род отвръща на агресията, връща се към примитивното. Може би сега и хората ще започнат да реагират на феромона. Ще се появят човешки зомбита и ще се присъединят към четириногите. Всичко е възможно.
Илай шава в ръцете ѝ като гигантска риба. Опитва се да се измъкне от хватката ѝ.
– Не, стой тук – рязко прошепва Клои.
– Веднага се връщам.
Тя мисли, че му се ходи до тоалетна. Той идва отново само след миг и ѝ подава нещо. Купата с пуканки.
– Тати каза да се грижа за теб, докато го няма – казва той. – Ето.
Тя го целува.
Чува се силно тропане на вратата.
– Армия на Съединените щати – вика някой. – Има ли хора вътре?
Клои гушва Илай и хуква към вратата. Млад рус войник с очила се усмихва на светлината от фенерчето си и тя го пуска да влезе.
– Слава богу, че сте живи, госпожо – казва той и сваля пушката си. – Някой е изключил електрическата ограда и някак са се вмъкнали през мазето. Смятаме, че вече сме овладели положението. Ранена ли сте? Синът ви добре ли е?
– Добре сме – отговаря Клои. – През балкона се опитаха да влязат шимпанзета, но си отидоха.
– Ето къде са били – казва войникът и клати глава. – Знаех си, че съм видял нещо да прескача оградата на периметъра от балкона на втория етаж.
– Много хора ли са ранени? Останалите семейства?
– Ще ви излъжа, ако ви кажа, че не – отвръща мъжът. – Три семейства на четвъртия етаж, изглежда, са сред най-тежко пострадалите. Засега има поне шест жертви. Все още претърсваме. Междувременно... – Войникът ѝ подава нещо.
Клои само го гледа.
Плосък черен пистолет.
– Не можем да бъдем едновременно навсякъде, госпожо. Може да се наложи да го използвате, за да отблъснете следващата вълна.
– Ами ако не мога?
– Тогава вероятно наистина ви е нужен.
Войникът го поставя в ръката ѝ и си тръгва.
Оръжието лежи тъмно, студено и тежко в ръката ѝ. Неприятно ѝ е да го докосва. Също така ѝ е добре известно какво е имал предвид, като каза, че може да ѝ потрябва. Че е по-добре да го използва за Илай и за себе си, отколкото да бъдат изядени живи.
– Мамо, това истинско оръжие ли е? – пита Илай.
– Не.
Глава 88
Посланието, както започнаха да го наричат в Белия дом, е оповестено в 9 часà сутринта и продължава да се повтаря през целия ден.
Всички телевизионни и радиопрограми са прекъснати. Посланието се разпространява чрез мегафони от хеликоптери и високоговорители на военни превозни средства, които обикалят улиците.
На дванайсетметровия екран на Таймс Скуеър се появява образ на Овалния кабинет. Четиридесет и петият президент на Съединените американски щати Марлена Грейс Хардинсън седи зад бюрото. Тъмнозелените ѝ очи се насочват решително към камерата и тя заговаря бавно и внимателно.
– Приятели мои, американци, бих искала да ви пожелая добро утро – започва президентът, – но както ни е известно, утрото не е добро за много от нас. В момента изживяваме мрачен период от историята на човечеството.
Казвам това от горчив личен опит. Дъщеря ми Алисън загина вчера. Беше убита от собствения ни домашен любимец. Това е трагедия, от която двамата със съпруга ми Ричард може никога да не се възстановим. Но сме длъжни да продължим напред. Трябва и ще го сторим. Така правят Съединените американски щати.