Барбара се изправя на дългите си слаби крака и отключва вратата на контейнера. Излиза навън. Горилите вдигат поглед към нея. Жената се отдръпва назад, препъва се. Металът дрънчи и хлопа под нестабилните ѝ крака и тя сграбчва рамката на вратата, за да не падне.
Трябва ли да се върне на безопасно място в контейнера? Дали отново ще атакуват?
После спира и се заглежда в маймуните, които бавно се връщат в джунглата, изпаряват се между дърветата и надигащата се от земята мъгла.
В Делхи слънцето се спуска над морето от плоски покриви в притъмнелия тих град. Строгият правителствен надзор помага да се гарантира съобразяване с глобалната забрана за използване на енергия. Двете нови електроцентрали на изток от града са затворени наред с комуникационните кули и бензиностанциите. В Ямуна Пуща, нарастващото гето на изток от града, обичайно задръстените улици са празни, виждат се само ръчни колички и рикши. Новодошлите, които обитават гетото, надничат колебливо през процепите на бараките си. Били са лесна плячка за бродещите глутници диви кучета и котки, превзели града напоследък.
Хората надничат от скривалищата си и забелязват движение по улиците. Животни – леопарди, тигри – се придвижват на север. Хлапе с мръсно лице уплашено се мушва под прозорец, а после отново надига глава, за да види минаващия леопард: кротък, лежерен, раменете му се движат вълнообразно, опашката му прилича на махало – той си отива. Големите котки си тръгват от града, връщат се в джунглата, където им е мястото.
Случва се по целия свят. В Лондон, Париж, Рим, Бейрут, в Айова Сити. Животните напускат градовете. Големи глутници се разпръсват, отиват си у дома като тълпа след футболен мач.
Глава 91
Клои е будна от два часа, когато слънцето изгрява над Ню Йорк на втория ден от глобалното спиране на енергийните мощности. Няма ток, тя пали свещ и дълго разглежда семейните снимки. Радва се, че ги взе, когато събираше багажа за евакуацията в правителствения щаб.
Усмихва се на себе си и бавно разгръща страниците на албума. Не може да прецени коя харесва повече: сватбената фотография или тази от болницата, на която държи Илай за пръв път. Или пък онази на двегодишния Илай, който преследва чайка по време на пикник на Джоунс Бийч.
Спира се на сватбената снимка, на която Оз я чака пред олтара с искрящо синя хавайска риза под смокинга. Заради изражението на лицето му, мисли си тя. Усмивката му, блясъкът в кафявите му очи – пълни са с радост и живот. Боже, той ѝ липсва. Боже, от раздялата наистина боли.
Но тя не може да се връща към паниката и депресията. Трябва да запази надежда. Скоро ще бъдат заедно, знае го.
Защото има ефект.
Планът има ефект.
Предишната вечер тя и още няколко учени се бяха качили на покрива на сградата. Беше държала топлата ръчичка на Илай в своята, докато гледаха към небето. Виждаха звездите.
За Клои звездите над тях бяха като нощното небе над дома от детството ѝ, фермата на дядо ѝ във френската провинция. Илай беше градско хлапе – никога не беше виждал толкова много звезди. Тя му посочваше съзвездията и планетите. Меркурий, Венера, Юпитер, Сатурн – тези примигващи далечни гиганти. Галактиката, разгъваща се в потрепваща панделка от блещукаш дим.
Можеха да видят ясно звездите, тъй като всяка светлинка в града беше угасена. Дори уличните лампи. Във вените на града не беше останала и капка електричество. Клои се беше заслушала за някаква следа от мощната вибрация, която представляваше Ню Йорк преди. Нямаше такава. Имаше само мрак и тишина. Градът беше коралова черупка от тъмнина и мълчание.
Докато държеше ръката на Илай на покрива, тя беше почувствала топли сълзи да се плъзват от ъгълчетата на очите ѝ, а после и по бузите. Сълзите ѝ се дължаха отчасти на тъга, отчасти на истинска радост да види тази ужасяваща, безполезна, самотна красота.
Има напредък, мисли си тя сега и прокарва пръст по лицето на съпруга си на снимката. Чувства го с костите си. Всички те ще преодолеят това.
След закуска Клои решава да изведе Илай на терасата да подиша чист въздух. Само пристъпването в стаята, в която животните за малко да нахлуят, кара ръцете ѝ да се изпотят, но тя си налага да не се поддава. Избутва начупените стъкла с метлата към френските прозорци, отваря ги и излизат навън.