Джийн Улф
Зоопарк за любимци
През последните няколко години Джин Уулф е един от любимите автори на сериозните читатели на научна фантастика. При подборката на тази антология съставителят се е колебаел между три негови разказа, като в крайна сметка се е спрял на този публикуван в сборникът, озаглавен „Завръщането на динозаврите“. Сметнал е че този избор е най-подходящ, тъй като тези животни, измрели преди милиони години са достатъчно модни напоследък — филми, романи и телевизионни програми. Историите за тях са развлекателни и доставят удоволствие на читателя, който напоследък проявява недоволство от четенето на не дотам добри научнофантастични разкази. Според мнението на самият автор, всеки добър разказ съдържа собственото си изложение, свързано с интрига и действие, които влияят аргументирано, като се спазва литературният тон. Разказът подбран в тази антология е именно такъв и се надяваме че ще достави огромно удоволствие на своите читатели.
Родерик погледна небето — беше синьо, но малко облачно. Въздухът бе горещ, пропит с мирис на прах.
— Елате насам, деца… — отправи покана обучаващият киборг, но тя не беше адресирана към него. — Тиранозавърът Рекс бе създаден от едно некомпетентно в социално отношение момче — продължи киборга, — което е използувало шест „направи същество“ комплекта… (в действителност бяха шестнайсет) и е взело с измама част от бащиния си материал за копиране. С такова количество от…
Това му беше отнело повече от две седмици ежедневна работа, с цената на две камионетки, които бе минал по сметката на майка си и разни други неща с неизвестно предназначение, с които бе разполагал дотогава. През последната седмица той беше пуснал Рекс на нощна разходка, за да види на какво ще попадне, после хората бързо бяха забелязали, че им липсва добитък. Да, вече го бяха забелязали.
Докато той настаняваше въздушния си велосипед пред обора, Рекс бе надникнал през един от прозорците и казал:
— Измъчих се цял ден да се крия.
А Родерик бе промърморил на себе си…
— Ще се повозим ли? — беше го задърпало за ръкава едно от малките момичета.
Въпреки ограничаващата го говорна бариера, Рекс бе отбелязал:
— Ти ще се повозиш, дете.
Тя още не е подготвена. Беше се напънал да намали ръмжащия тенор на гласа си с надеждата да не изглежда толкова заплашителен. В този момент Родерик включи „ей-сито“ на костюма си и леко потръпна.
Този ден би трябвало да бъде хладен. Дори студен, с лек бриз, с който да се сражава отгоре, докато кара въздушния си велосипед под върховете на дърветата и се движи по следите на земните превозни средства.
В обора също би трябвало да бъде студено — студено и прашно, а прашинките да танцуват под слънчевите лъчи, които проникваха между старите изкривени и сплескани алуминиеви панели.
Рекс отново бе изръмжал, дали защото беше станал по-голям от преди и гладката му кожа изглеждаше като стъклена, като лед, под който добре смазаните мускули помръдваха подобно на змии. Родерик бе паднал и Рекс го беше повдигнал, хващайки го под ръцете, които изглеждаха така тънки в сравнение с неговите — по-големи и по-силни от най-големите мъжки ръце, след това бе казал: „За това служат“ и го беше поставил на раменете си, докато краката му се опитваха да обхванат дебелата, пулсираща шия.
Родерик бе отворил големите врати отвътре и след като беше излязъл навън почти пълзейки, се бе изправил на крака.
Това не се дължеше на ръста му. С всеки изминат ден, той се оказваше все по-нависоко с въздушния си велосипед. Не беше и заради неговия бърз, полюшкващ се прогрес над върховете на дърветата, подредени в червено, златно и зелено, които сякаш следваха главата на Рекс, плуваща над тъмната морава покрита с опадали листа.
Това беше поради…
Той се отърси от мислите си, не можеше да намери адекватната дума. Силата ли? Всеки може да я купи от някой магазин за дребни стоки във вид на малък блестящ диск, способен да привежда в движение домашната му лодка повече от три години или да върти вечно бормашината му. Господството ли? Тази власт, която хората са упражнявали върху кучетата си, докато собствените им овчи стада са били законни.
Кучетата имаха четири предни зъби и те бяха толкова малки, че дори не изглеждаха опасни. Всеки от тези в устата на Рекс бяха по-дълги от ръката му и той спокойно можеше да схруска аерокар.
Не. Не беше височината. Той често беше яздил над дърветата — тези, които го заобикаляха. Дори беше яздил над по-високи от тях, все още чуваше шумоленето на листата под него и звукът на невидим въздушен поток. Сигурно бе заради шума.