– Ами... – Тя пристъпи по-близо, като клатеше глава. – Ами аз? Направих всичко, което ми казахте. Не нараних никого. Защо все още съм тук!
– За да оцелееш. – То пое ръката ѝ. – Днес ме повикаха, за да чуя заплахите, отправени срещу теб. Вече знаех по-голямата част. Лилит, щеше да свършиш като Джоузеф.
Тя поклати глава. Никой не я беше заплашвал директно. Повечето хора се страхуваха от нея.
– Щеше да умреш – повтори Никанж. – Понеже не могат да убият нас, щяха да убият теб.
Тя го прокле и отказа да му повярва, но в същото време вярваше, знаеше. Обвиняваше го и го мразеше, и се разплака.
– Можехте да почакате! – каза тя накрая. – Можех-те да ме повикате, преди да заминат.
– Съжалявам – каза то.
– Защо не ме повикахте? Защо?
От мъка то оплете пипалата на главата и тялото си.
– Знаехме, че ще реагираш лошо. И понеже си силна, можеше да нараниш или да убиеш някого. Можеше да те сполети същото като Кърт.
То отпусна възлите и пипалата му увиснаха свободно.
– Джоузеф вече го няма. Не исках да изгубя и теб.
И тя не можеше да го мрази повече. Думите му ѝ напомниха за собствените ѝ мисли, когато легна, за да му помогне, въпреки това, което можеше да си помис-лят останалите за нея. Отиде до един от отрязаните пънове, които им служеха за пейки покрай огньовете, и седна.
– Колко дълго трябва да остана тук? – прошепна тя. – Въобще някога пускат ли Юда да си отиде?
То непохватно седна до нея – искаше да се сгъне на пъна, но нямаше достатъчно място, така че да запази равновесие.
– Твоите хора ще избягат от нас веднага щом достигнат земята – каза ѝ то. – Знаеш това. Ти ги насърчаваше да направят точно това и разбира се, ние го очаквахме. Ще им кажем да вземат каквото поискат от екипировката си и да вървят. В противен случай може да избягат с по-малко, отколкото им е необходимо, за да живеят. И ще им кажем, че са добре дошли обратно при нас. Всички. Всеки. Когато поискат.
Лилит въздъхна.
– Бог да е на помощ на онзи, който опита.
– Мислиш, че ще е грешка да им кажем?
– Какво значение има какво мисля аз?
– Искам да знам.
Тя се вгледа в огъня, изправи се и бутна в него малък пън. Скоро вече нямаше да има възможност да прави това. Нямаше да види огън или да събира инга и плодове от палмово дърво, или пък да лови риба.
– Лилит?
– Искаш ли да се върнат?
– Накрая ще се върнат. Така трябва.
– Освен ако не се избият помежду си.
Мълчание.
– Защо да трябва да се върнат? – попита тя.
То извърна лице настрана.
– Дори не могат да се докосват – мъжете и жените. Това ли е?
– Това ще отмине, след като са били далече от нас за известен период от време. Но това няма да има значение.
– Защо не?
– Сега те имат нужда от нас. Без нас не могат да имат деца. Човешката сперма и яйцеклетката не могат да се слеят без нас.
Тя помисли за това за момент, после поклати глава.
– И какви деца ще имат те с вас?
– Не отговори на въпроса – каза то.
– Моля?
– Да им кажем ли, че могат да се върнат при нас?
– Не. И нека не бъде прекалено очевидно, че им помагате да избягат. Оставете ги сами да решат какво да правят. В противен случай ще изглежда, че онези, които по-късно решат да се върнат, ви се подчиняват и предават човешката си природа. Това може да доведе до тяхната смърт. Някои ще решат, че човешката раса заслужава поне чиста смърт.
– Това, което искаме, нечисто ли е, Лилит?
– Да!
– Нечисто ли е това, че те оплодих?
Първоначално тя не разбра думите му. Сякаш беше заговорило на език, който тя не разбира.
– Какво?
– Оплодих те с детето на Джоузеф. Нямаше да го направя толкова рано, но исках да използвам семето му, а не негово копие. Не можех да те направя достатъчно близка с дете, създадено от отпечатък. А има и лимит за това, колко дълго мога да поддържам спермата жива.
Тя го гледаше безмълвна. Говореше така безразлично, сякаш обсъждаха времето. Тя се изправи и щеше да се отдръпне от него, ако то не я беше хванало за китките.
Направи отчаян опит да се измъкне, но веднага разбра, че няма да успее.
– Но ти каза... – Не ѝ достигаше въздух, наложи се да започне отначало. – Каза, че няма да правиш нищо такова. Каза...
– Казах, че няма да го направя, докато не си готова.
– Но аз не съм! Никога няма да бъда готова!
– Готова си да родиш детето на Джоузеф. Неговата дъщеря.
– Дъщеря?
– Направих момиче, за да ти бъде другар. В последно време си много самотна.