– Благодарение на теб.
– Да, но дъщеря ти ще ти бъде другар задълго.
– Няма да бъде дъщеря – тя отново задърпа ръцете си, но то не я пускаше, – а нещо – не-човек. – Тя погледна надолу към тялото си с ужас. – Вътре в мен е и не е човек!
Никанж я придърпа по-близо и уви сензорната си ръка около гърлото ѝ. Тя си помисли, че то ще ѝ инжектира нещо, от което ще изгуби съзнание. Очакваше мрака почти с нетърпение.
Но Никанж само отново я придърпа към пъна.
– Ще имаш дъщеря – каза то. – Готова си да бъдеш нейна майка. Никога нямаше да посмееш да го кажеш. Също както Джоузеф никога не посмя да ме покани в леглото си, колкото и да го искаше. Отхвърляш детето само на думи.
– Но то няма да е човек – прошепна тя. – Ще бъде нещо друго. Чудовище.
– Не бива да се самозалъгваш. Това е лош навик. Детето ще е твое и на Джоузеф. На Ахажас и Дичаан. И понеже аз го направих, оформих го, погрижих се да е красиво и без несъвместими генетични характеристики, които биха довели до смъртта му, ще бъде и мое. Ще бъде първото ми дете, Лилит. Поне първородното. Ахажас също е бременна.
Ахажас? Кога беше открило време? Беше ходило навсякъде.
– Да. Ти и Джоузеф сте родители и на нейното дете.
То използва свободната си сензорна ръка, за да обърне главата ѝ и да я принуди да го погледне.
– Детето в твоето тяло ще прилича на теб и Джоузеф.
– Не ти вярвам!
– Разликите ще останат скрити до метаморфозата.
– О, боже! И това ли!
– Детето, което ще родиш ти, и това, което ще роди Ахажас, ще бъдат брат и сестра.
– Другите няма да се върнат тук, за да им се случи това. Аз нямаше да се върна на тяхно място.
– Нашите деца ще бъдат по-добри от нас – продължи то. – Ние ще отслабим йерархичните ви проблеми, а вие ще намалите физическите ни ограничения. Децата ни няма да се самоунищожат във война и ако се наложи да си отгледат нов крайник или да се променят по някакъв друг начин, ще могат да го направят. Ще имат и други предимства.
– Но те няма да са хора – каза Лилит. – Само това е от значение. Не можеш да го разбереш, но само това е от значение.
Пипалата му се оплетоха.
– Детето вътре в теб има значение.
То пусна ръцете ѝ, а те безполезно се събраха една в друга.
– Това ще ни унищожи – прошепна тя. – Боже, нищо чудно, че не ми позволи да замина с другите.
– Ще тръгнеш с мен – ти, Ахажас, Дичаан и нашите деца. Но преди да си отидем оттук, имаме още работа.
То се изправи.
– Сега ще отидем вкъщи. Ахажас и Дичаан ни чакат.
Вкъщи?, помисли тя горчиво. Кога за последно беше имала истински дом? Кога отново ще има?
– Позволи ми да остана тук – каза тя. Щеше да откаже. Знаеше, че ще откаже. – Това е най-близкото до Земята място, до което, изглежда, ще ме допуснете.
– Можеш да се върнеш тук със следваща група хора. А сега да вървим вкъщи.
Тя обмисли дали да не се съпротивлява, за да може то да я упои и да я отнесе. Но подобен жест изглеждаше излишен. Поне щеше да ѝ бъде дадена още една възможност с нова група хора. Възможност да ги учи, но не и да бъде една от тях. Това никога нямаше да се случи. Никога?
Още една възможност да каже: Учи се и бягай!
Този път щеше да им даде повече информация. Очакваше ги дълъг и здрав живот. Може би щяха да намерят отговор на въпроса какво им бяха сторили оанкалите. Може би оанкалите не бяха съвършени. Може би хора, които не бяха изгубили плодовитостта си, щяха да успеят да се измъкнат и да се намерят. Може би. Учи се и бягай! Дори тя да беше изгубена, това не означаваше, че и другите бяха. Не означаваше, че човечеството е изгубено.
Остави Никанж да я поведе през тъмната гора към един от скритите сухи изходи.
Октавия Е. Бътлър
Зора
Американска. Първо издание
Коректор Соня Илиева
Водещ редактор на поредицата Андрей Велков
Octavia E. Butler
Dawn /Xenogenesis Trilogy – Book 1/
Copyright © 1987 by Octavia Е. Butler
All rights reserved
с/о литературна агенция „Anthea Rights“ – Sofia
© Росен Рачев, превод
© Владимир Полеганов, автор на предговора
© Росен Дуков, художник на корицата
ИК „Колибри“, 2013
ISBN 978-619-150-139-7