Така и не разбра.
Беше си съставила цяла серия от физически упражнения и щеше да ги прави всеки ден, ако имаше някакъв начин да разбере кога свършва един ден и кога започва друг и да различи деня от нощта. Просто ги правеше след периодите на продължителен сън.
Спеше по много и беше благодарна, че тялото ѝ се отзоваваше на нейните редуващи се настроения на страх и отегчение, като ѝ даваше възможност да спи често. Безболезнените пробуждания от тези дрямки постепенно започнаха да я разочароват по същия начин както големите Пробуждания.
Голямо Пробуждане от какво? От наркотичен сън? Какво друго можеше да е? Не беше ранена във войната, не беше молила и нямаше нужда от медицински грижи и въпреки всичко беше тук.
Пееше песни и си припомняше книги, които беше чела, филми и телевизионни сериали, които беше гледала, семейни истории, които беше чувала, фрагменти от миналото, които ѝ се струваха толкова обикновени, когато управляваше сама собствения си живот. Измисляше си истории и спореше сама със себе си за неща, които едно време ѝ се струваха толкова важни, опитваше всичко!
Времето течеше бавно. Тя не отстъпваше, не разговаряше с похитителите си, само ги ругаеше. Не им предлагаше сътрудничество. Имаше моменти, в които се питаше защо е толкова упорита. Какво щеше да загуби, ако отговори на въпросите им? Какво щеше да загуби освен страданието, изолацията и тишината? Но въпреки всичко упорстваше.
Имаше моменти, когато не можеше да спре да си говори сама на глас, когато ѝ се струваше, че всяка мисъл, която се появи, трябва да бъде изговорена. Правеше отчаяни опити да бъде тиха, но думите някак си отново започваха да се леят от устата ѝ. Помисли си, че ще започне да губи разсъдъка си, че вече го е загубила. Започна да плаче.
След известно време, както седеше на пода и се поклащаше, и мислеше за това, че полудява, а и вероятно говореше на глас, нещо проникна в стаята – някакъв газ може би. Тя падна назад и се унесе в нещо, за което по-късно си помисли, че е било вторият ѝ по-продължителен сън.
При второто Пробуждане – дали беше часове, дни или години по-късно, тя не знаеше – похитителите отново започнаха да ѝ говорят, да ѝ задават същите въпроси, сякаш не бяха ги задавали преди. Този път тя отговаряше. Лъжеше, когато поиска, но винаги отговаряше. Дългият сън ѝ беше подействал лековито. Пробуди се, без да е особено склонна да изговаря мислите си на глас или да плаче и да се клати напред и назад на пода, но паметта ѝ беше непокътната. Много добре си спомняше периода на дългото мълчание и изолацията. Даже невидим инквизитор беше за предпочитане.
Въпросите станаха по-сложни, даже по време на последните Пробуждания преминаха в разговори. Веднъж пуснаха дете при нея – малко момче с дълга, права черна коса и опушенокафява кожа, по-светла от нейната. Не говореше английски и се страхуваше от нея. Беше на около пет години, малко по-голям от Айри, нейният син. Да се пробуди до нея на това странно място, сигурно беше най-страшното нещо, което се беше случвало на това малко момче.
Първите си часове с нея ги прекара или скрит в банята, или свит в най-отдалечения ъгъл на стаята. Отне ѝ дълго време да го убеди, че не е опасна. След което започна да го учи на английски, а той нея на езика, който говореше. Името му беше Шарад. Тя му пееше песни и той ги научаваше моментално. Пееше ѝ ги без почти никакъв акцент. Не можеше да разбере защо и тя не може да направи същото, когато той ѝ пееше.
Най-накрая научи песните. Това упражнение ѝ допадаше. Всяко ново преживяване беше безценно.
Шарад беше дар от Бога, даже и когато се напишкваше в леглото, което деляха, или ставаше нетърпелив, когато тя не успяваше да го разбере достатъчно бързо. Нямаше нито външността, нито темперамента на Айри, но тя можеше да го докосва. Не можеше да си спомни последния път, когато беше докосвала някого. Не си беше дала сметка колко много ѝ е липсвало това усещане. Тя се тревожеше за момчето и се чудеше как да го предпази. Кой знае какво му бяха причинили похитителите или какво щяха да му причинят? Но беше безсилна, също като него. При следващото Пробуждане момчето го нямаше. Експериментът беше приключил.