Моли им се да го пуснат да се върне, но те отказаха. Казаха ѝ, че бил с майка си. Тя не им повярва. Представяше си Шарад, заключен сам в неговия малък кюбикъл, представяше си как острият му ум закърнява с течение на времето.
Безразлични, похитителите и започнаха нова серия от въпроси и упражнения.
2
Какво ще направят този път? Ще задават още въпроси? Ще ѝ дадат някой друг за компания? Слабо се вълнуваше.
Седна на леглото облечена, чакаше, чувстваше се изморена по онзи дълбок, празен начин, който нямаше нищо общо с физическата умора.
Беше чакала дълго. Беше си легнала и почти беше заспала, когато един глас изрече името ѝ.
– Лилит? – обичайният и тих глас на андрогин.
Тя въздъхна дълбоко и отегчено.
– Какво? – попита.
Но щом проговори, осъзна, че гласът не идваше отгоре както преди. Бързо се изправи и се огледа. В единия от ъглите видя неясната фигура на слаб мъж с дълга коса. Той ли е бил причина за дрехите тогава? Беше облечен в подобно облекло. Нещо, което можеше да свали, когато двамата се опознаят по-добре? Господи.
– Ти – каза тя приглушено – май ще си последната капка.
– Не съм тук, за да те нараня – каза той.
– Не, разбира се, че не.
– Тук съм, за да те отведа навън.
В този момент тя се изправи, вгледа се изпитателно в него и ѝ се прииска да беше по-светло. Шегуваше ли се? Присмиваше ли ѝ се?
– За какво?
– Обучение. Работа. Начало на нов живот.
Пристъпи към него, после спря. Нещо в него я плашеше. Не можеше да се насили да се приближи.
– Нещо не е наред – каза тя. – Кой си ти?
Той леко се развижи.
– Какво съм аз?
Тя подскочи, защото насмалко щеше да зададе същия въпрос.
– Не съм човек – каза той. – Не съм човешко същество.
Тя пристъпи назад към леглото, но не седна.
– А какво си?
– Тук съм, за да ти кажа и... покажа. Сега ще ме погледнеш ли?
Тя вече го гледаше... него, съществото... затова се намръщи.
– Но светлината...
– Ще се смени, когато си готова.
– Ти си... какво? От друг свят?
– От много други светове. Ти си една от малкото говорещи английски, които нито веднъж не се замислиха, че може да са в ръцете на извънземни.
– Мина ми през ума – прошепна Лилит. – Както и възможността да съм в затвор, в лудница, в ръцете на ФБР, ЦРУ или КГБ. Другите възможности изглеждаха по-малко абсурдни.
Създанието не каза нищо. Стоеше напълно неподвижно в ъгъла и тя добре знаеше от предишните си Пробуждания, че няма да ѝ проговори, докато не направи това, което иска – докато не каже, че е готова да го погледне, и после, на по-ярка светлина, не отправи обещания поглед. Тези същества, каквито и да бяха, умееха да чакат. Тя го накара да я чака няколко минути и то не само стоя напълно безмълвно, но не помръдна и един свой мускул. Въпрос на дисциплина или на физиология?
Не се страхуваше. Беше преодоляла страха си от уродливи лица още преди да я заловят. Непознатото беше това, което я плашеше. Клетката, в която се намираше, я плашеше. Предпочиташе да свикне с колкото и много на брой да бяха уродливи лица пред това, да остане сама в в клетката си.
– Добре – каза тя. – Покажи ми.
Светлината стана по-ярка, точно както очакваше, и това, което приличаше на висок, слаб мъж, все още имаше вид на човешко същество, но нямаше нос – никаква издатина, никакви ноздри – само гладка, сива кожа. Беше сиво от горе до долу – бледосива кожа, по-тъмносива коса на главата, която беше обрасла надолу към очите и ушите му и на врата му. Имаше толкова много коса около очите, че тя се зачуди как създанието може да вижда. Дългото, избуяло ушно окосмяване израстваше от ушите и около тях. По-нагоре се свързваше с косата около очите, а надолу и отзад – с косата от главата. Островът от коса около гърлото мърдаше леко и тя си помисли, че съществото вероятно диша оттам – нещо като естествена трахеотомия.
Лилит хвърли бърз поглед на хуманоидното тяло, като се чудеше дали всъщност прилича на човешко.
– Не искам да те обиждам – каза тя, – но ти мъж ли си, или жена?
– Неправилно е да се предполага, че съм от пол, който ви е познат – каза то, – но в случая може да се каже, че съм мъж.
Чудесно. Нещото отново стана той. По-малко объркващо.
– Трябва да забележиш, че това, което ти се струва коса, всъщност не е – каза той. – Реалността, изглежда, притеснява човеците.