– Какво?
– Ела по-близо и погледни.
Тя не искаше да се доближава повече до него. В началото не можеше да каже какво я отблъсна. Сега обаче беше сигурна, че това се дължеше на неговата несвойс-твена външност, на това, колко беше различен, на неговата буквална неземност. Усети, че все още не може да се насили да направи и една стъпка към него.
– О, боже – прошепна тя.
И косата или каквото и да беше това се раздвижи. Част от косата се вееше в посока към нея, все едно я подухваше вятър, въпреки че нямаше никакво движение на въздуха в стаята.
Тя замръзна, опитваше се да види, да разбере. И тогава внезапно осъзна. Отстъпи назад, засуети се около леглото и се насочи към стената отсреща. Когато нямаше накъде да продължи, тя се изправи до стената, взирайки се в него.
Медуза.
Някои от космите се гърчеха произволно и приличаха на гнездо подплашени змии, плъзнали във всички посоки.
Отвратена, тя извърна лицето си към стената.
– Не са отделни организми, това са сензорни органи. С нищо не са по-опасни от твоите очи и нос. За тях е естествено да се движат в отговор на моите желания или емоции или под влияние на външни стимулации. Имаме ги също по телата си. Ние се нуждаем от тях по същия начин, по който вие имате нужда от вашите уши, нос и очи.
– Но... – обърна се към него, невярваща.
Защо са му нужни такива неща – пипала, – за да подсилват сетивата му ли?
– Като можеш – каза той, – доближи се и ме погледни. Имаше хора, които мислеха, че са видели човешки сетивни органи на главата ми, а след това ми се ядосаха, защото разбраха, че са сгрешили.
– Не мога – прошепна тя, въпреки че точно в този момент ѝ се искаше да го направи.
Възможно ли е толкова да се е заблуждавала и собствените ѝ очи да са я подвели?
– Ще го направиш – каза той. – Сензорните ми органи не са опасни за теб. Ще трябва да свикнеш с тях.
– Не!
Пипалата бяха еластични. При вика ѝ някои от тях се издължиха и се протегнаха към нея. Тя си представи големи, гърчещи се, бавно умиращи червеи, разпънали се на тротоара след дъжд. Представи си малки морски плужеци с пипала – голохрили, израснали до размера и формата на човек и по един перверзен начин приличащи на човешки същества повече от земните хора. И въпреки това се нуждаеше от говора му. Безмълвен, той ѝ беше чужд. Тя преглътна.
– Не млъквай. Говори!
– Да?
– Защо все пак говориш английски толкова добре? Трябва да имаш поне някакъв акцент.
– Хора като теб ме научиха. Аз говоря няколко човешки езика. Започнах да ги уча от малък.
– Колко още човеци има тук? И какво наричаш „тук”?
– Това е моят дом. Може да го наричаш кораб – огромен е в сравнение с тези, които сте построили. Това, което всъщност представлява, не може да се преведе точно. Но ти ще бъдеш разбрана, ако го наричаш кораб. Движи се в орбита около Земята, малко зад орбитата на Луната. А за това, колко човеци има тук – всички оцелели след вашата война. Прибрахме колкото можахме. Онези, които не открихме навреме, умряха от раните си, от болести, глад, радиация, студ... Тях намерихме по-късно.
Тя му повярва. В опита си да се саморазруши, човечеството направи планетата необитаема. Тя беше сигурна, че ще умре, въпреки че оцеля при бомбардировките без драскотина. Смяташе оцеляването си за нещастие – обещание за бавна смърт. И сега...
– Има ли нещо останало на Земята? – прошепна тя. – Нещо живо, искам да кажа.
– О, да. Времето и усилията помогнаха за възстановяването ѝ.
Това я накара да спре. Тя успя да го погледне за момент, без да се разсейва от бавно извиващите се пипала.
– Възстановявате я? Защо?
– За да се използва. Един ден вие ще се върнете там.
– Ще ме изпратите обратно там? И другите хора?
– Да.
– Защо?
– Това ще научиш постепенно.
Тя се намръщи.
– Добре, започвам сега. Кажи ми.
Пипалата му се раздвижиха. Поотделно те изглеждаха по-скоро като големи червеи, отколкото като малки змии. Ставаха дълги и тънки или къси и дебели, когато... Когато какво? Когато променяше настроението си? Когато насочваше вниманието си към нещо? Тя извърна поглед.
– Не – каза той рязко. – Ще говоря с теб само ако ме погледнеш, Лилит.
Сви ръката си в юмрук и нарочно заби ноктите в дланта си, докато те не разкъсаха кожата. Докато болката все още отвличаше вниманието ѝ, тя се обърна към него.
– Как се казваш? – попита тя.
– Каалтедийнждая лел Кахгаят аж Динсо.
Вторачи се в него, после въздъхна и поклати глава.
– Ждая – каза той. – Тази част от името представ-лявам аз. Останалото е моето семейство и други неща.