– Да, но не по начина, по който спиш ти.
Тя рязко се прехвърли от разговора за съня към въп-роса, който я вълнуваше.
– Не ми каза колко дълго сте ме държали заспала.
– Около... двеста и петдесет от вашите години.
Това беше повече, отколкото можеше да възприеме. Не каза нищо дълго време и той наруши тишината.
– Получила се е някаква грешка при първото ти Пробуждане. Чух го от различни места. Някой не се е отнесъл както трябва към теб, подценил те е. В много отношения ти приличаш на нас, но за теб мислеха, че си като вашите военни, които са се крили под земята. Те също отказваха да говорят с нас. В началото. След първата грешка си била оставена да спиш петдесет години.
Червеи или не, тя допълзя до леглото и се облегна в края му.
– Винаги съм предполагала, че са минавали години между всяко от Пробужданията ми, но никога не съм вярвала наистина в това.
– Ти приличаше на твоя свят. Имаше нужда от време, за да се излекуваш. А ние се нуждаехме от това време, за да научим повече за вас.
Той замълча за момент.
– Не знаехме какво да мислим, когато някои от вашите хора се самоубиха. Някои от нас смятаха, че това се случва, защото не са били част от масовото самоубийство и просто са искали да сложат край на агонията. Други казваха, че е заради това, че сме ги държали изолирани. Започнахме да ги събираме по двама или по повече заедно и много от тях се нараняваха или убиваха един друг. Изолацията костваше по-малко жертви.
Последните му думи извикаха един неин спомен.
– Ждая? – каза тя.
Пипалата от двете страни на лицето му се раздвижиха и за момент заприличаха на тъмни бакенбарди.
– По едно време пуснаха едно малко момче при мен. Казваше се Шарад. Какво стана с него?
За момент той не каза нищо, след което всичките му пипала се насочиха нагоре. Някой отгоре му проговори, по обичайния начин, с глас, наподобяващ неговия, но този път на чужд език, бързо и развълнувано.
– Моят роднина ще проучи – каза той. – Шарад почти сигурно е добре, въпреки че може вече да не е дете.
– Оставили сте деца да пораснат и да остареят?
– Да, няколко. Но те живяха сред нас. Не сме ги изолирали.
– Не е трябвало да изолирате никой от нас, освен ако целта ви не е била да ни доведете до лудост. Почти успяхте с мен, и то не само веднъж. Хората се нуждаят един от друг.
Пипалата започнаха да се гърчат гротескно.
– Знаем това. Аз нямаше да понеса да съм толкова дълго самотен. Но ние не притежаваме умението да групираме хората така, че да е добре за тях.
– Но Шарад и аз...
– Той може да е имал родители, Лилит.
Някой отгоре проговори, този път на английски.
– Момчето има родители и сестра. Той спи с тях сега и още е твърде млад.
Последва пауза.
– Лилит, на какъв език говореше той?
– Не знам – каза Лилит. – Или беше много малък, за да ми каже, или се е опитвал да ми каже, но не съм разбрала. Според мен беше индиец, ако това ти говори нещо.
– Другите знаят. Аз само бях любопитен.
– Сигурен ли си, че е добре?
– Добре е.
Тя се почувства сигурна, като чу това, и веднага се запита за чувството. Може ли още един анонимен глас, който ѝ казва, че всичко е наред, да я накара да се чувства сигурна?
– Мога ли да го видя? – попита тя.
– Ждая? – каза гласът.
Ждая се обърна към нея.
– Ще го видиш, когато можеш да ходиш сред нас, без да изпитваш паника. Това е последната стая, в която ще си изолирана. Когато си готова, ще те изведа навън.
3
Ждая не я оставяше. Колкото и да мразеше изолацията, тя копнееше да се отърве от него. Той млъкна за известно време и тя започна да се чуди дали не е заспал – доколкото тези същества можеха да спят, разбира се. Тя също легна, като се питаше дали би могла да се отпусне достатъчно, че да заспи в негово присъствие. Щеше да е същото, като да заспиваш със съзнанието, че има гърмяща змия в стаята, и да знаеш, че може да се събудиш с нея в леглото.
Не можеше да заспи обърната с лице към него. Нито пък да остане с гръб към него прекалено дълго. Всеки път щом се унесеше, се стряскаше и проверяваше дали не се е приближил към нея. Това я изтощаваше, но не можеше да се овладее. Още по-лошо, всеки път когато се размърдаше, неговите пипала помръдваха, изправяйки се лениво в нейната посока, все едно той спеше с отворени очи, което без съмнение беше така.
Изтощена до болка, с главоболие и гадене в стомаха, тя се смъкна от леглото и легна по дължината му на пода. Така не можеше да го вижда, както и да беше обърната. Виждаше само платформата до нея и стените. Той вече не беше част от света ѝ.