След известно време Никанж я изправи на крака, теглото ѝ не представляваше никакъв проблем за него. Тя се опита да го отблъсне, да го накара да я остави на мира. То не беше помогнало на Джоузеф. Вече нямаше нужда от него. И все пак само се изви в ръцете му.
То я остави да се измъкне и тя с препъване се върна при Джоузеф. Кърт си беше тръгнал и го беше оставил тук като някакво мъртво животно. Той трябва да бъде погребан.
Никанж отново дойде при нея, сякаш прочете мис-лите ѝ.
– Да го отнесем ли обратно в селището, за да го изпратим на Земята? – попита то. – За да свърши като част от своя собствен свят.
– Да бъде погребан на Земята? Да стане плътта му част от новото начало там? Да – прошепна тя.
То колебливо я докосна със сензорната си ръка. Тя го погледна гневно в отчаяното си желание да остане сама.
– Не! – каза то тихо. – Не, оставих ви сами, двамата, защото си мислех, че можете да се грижите един за друг. Вече няма да те оставя.
Тя пое дълбоко въздух и се примири с познатата примка на сензорната ръка около шията си.
– Не ме упоявай! – каза тя. – Остави ме, остави ми това, което изпитвам към него! Поне това!
– Искам да споделя, а не да притъпя или да изопача това, което изпитваш.
– Да споделиш? Да споделиш чувствата ми?
– Да.
– Но защо?
Лилит машинално тръгна редом до него. Останалите оолои се движеха тихо отпред.
– Лилит, той беше и мой. Ти го доведе при мен.
– Ти го доведе при мен.
– Нямаше да го докосна, ако ти го беше отхвърлила.
– Ще ми се да бях. Сега щеше да е жив.
Никанж не каза нищо.
– Нека да споделя твоите чувства – каза тя.
То докосна лицето ѝ с един поразително човешки жест.
– Раздвижи шестнайсетия си пръст на лявата си ръка – каза то нежно.
Още един пример за всезнанието на оанкалите: Разбираме чувствата ви, ядем храната ви, манипулираме гените ви. Но сме прекалено сложни за вас, няма как да ни разберете.
– Поне приблизително! – настоя тя. – Размяна! Само за това говорите. Дай ми нещо от себе си!
Другите оолои насочиха вниманието си назад към тях и пипалата по главата и тялото на Никанж се свиха в буци в резултат на някаква отрицателна емоция. Срам? Гняв? Не я интересуваше. Защо трябваше да парализира чувствата ѝ към Джоузеф, чувствата ѝ към каквото и да било? Беше помогнало при подготовката на един човешки експеримент. Един от човеците беше изгубен. Как се чувстваше? Виновно, задето не е било по-внимателно с ценните субекти? Пък и въобще бяха ли ценни?
Никанж я натисна по тила със сензорната си ръка. Значи, все пак щеше да ѝ даде нещо. Те спряха по взаимно съгласие и се изправиха един срещу друг.
Показа ѝ... нов цвят. Нещо напълно чуждо, уникално, безименно, полувидяно, полуусетено или опитано. Ярък отблясък от нещо едновременно плашещо, но и завладяващо, неустоимо.
Потушен.
Едва доловена тайна – красива и сложна. Дълбоко, непоносимо чувствено обещание.
Пречупено.
Изгубено.
Мъртво.
Гората отново бавно изплува край нея и тя разбра, че все още стои с Никанж и те са обърнали гръб на чакащите оолои.
– Това е всичко, което мога да ти дам – каза Никанж. – Това чувствам. Не знам дали съществуват думи в човешките езици, които да го опишат.
– Вероятно не – промълви тя.
След момент си позволи да го прегърне. Имаше някаква утеха дори в студената сива плът. Скръбта е скръб, помисли тя. Болка и загуба, и отчаяние, внезапен край там, където трябва да има продължение.
Сега тя по-охотно вървеше до Никанж и другите оолои вече не ги изолираха пред или зад себе си.
7
Заслонът в лагера на Кърт беше по-голям, но не беше толкова добре направен. Покривът представляваше неразбория от палмови листа, не от тръстика, по-скоро клонки, които се кръстосваха една върху друга. Без съмнение течеше. Имаше стени, но не и под. Вътре накладоха огън, беше горещо и задимено. Такива бяха и хората – сгорещени, опушени, мръсни, гневни.
Събраха се пред заслона с брадви, мачетета и тояги и застанаха срещу групата оолои. Лилит стоеше сред извънземните, пред нея бяха враждебните опасни човеци.
Тя отстъпи назад.
– Не мога да се бия с тях – каза на Никанж. – С Кърт може би, но не и с останалите.
– Ще трябва да отвърнем, ако ни атакуват – обясни Никанж. – Но ти стой настрана. Ще ги упоим, ще се опитаме да ги укротим, без да ги убиваме, въпреки оръжията им.
Беше опасно.
– Не се приближавайте! – изкрещя Кърт.
Оанкалите спряха.