Тя отново се отнесе. По-късно разбра, че невинаги е била в съзнание. И все пак нито веднъж не се почувства така, сякаш беше спала. И нито веднъж не пусна Никанж. Не можеше да го пусне. Беше замразило ръцете ѝ и мускулите в позиция като на жива гипсова прев-ръзка, която да го държи, докато оздравее.
На моменти сърцето ѝ биеше учестено, думкаше в ушите ѝ сякаш беше тичала бързо.
Дичаан пое задачата да ѝ дава храна и вода и да я пази от насекомите. Пипалата по главата и тялото му ставаха плоски всеки път, когато погледнеше към раната на Никанж. Лилит също погледна натам, за да разбере от какво е доволен.
Първоначално ѝ се стори, че няма за какво да е толкова доволен. От раната се процеждаха течности, които почерняваха и воняха. Лилит се страхуваше от инфекция, но не можеше да направи нищо. Поне местните насекоми не проявяваха интерес към нея, нито пък микроорганизмите, както изглежда. Вероятно Никанж беше донесъл онова, което причиняваше инфекцията, в тренажора с него.
Накрая инфектираното като че ли започна да заздравява, макар че от раната продължаваше да тече прозрачна течност. Докато не спря напълно, Никанж не я пусна.
Тя започна да се пробужда бавно, започна да осъзнава, че дълго време не е била в пълно съзнание. Сякаш отново се пробуждаше от състояние на анабиоза, но този път безболезнено. Мускулите, които трябваше да изкрещят от болка, раздвижени след лежане в едно и също положение за толкова дълго време, въобще не запротестираха.
Тя се размърда бавно, опъна ръце, протегна крака, изви гърба си към земята. Но нещо липсваше.
Огледа се наоколо, внезапно обезпокоена, и откри Никанж да седи отстрани и да я наблюдава внимателно.
– Добре си – каза то с обичайния си безизразен глас. – В началото ще се чувстваш малко нестабилна, но си добре.
Тя погледна към лявата сензорна ръка. Заздравяването още не беше приключило. Все още се забелязваше нещо като лоша рана, сякаш някой беше ударил ръката и беше успял да я нарани само повърхностно.
– Как си? – попита тя.
То раздвижи ръката си лесно, нормално и погали с нея лицето ѝ с жест, който беше научило от хората.
Тя се усмихна, седна изправена, за момент застана неподвижна, а след това стана и се огледа наоколо. Не се виждаха хора, а като се изключат Никанж, Ахажас и Дичаан, нямаше и оанкали. Дичаан ѝ подаде яке и чифт панталони, и двете чисти. По-чисти, отколкото нея самата. Взе дрехите и ги облече неохотно. Не беше толкова мръсна, колкото си мислеше, че трябва да е, но все пак искаше да се изкъпе.
– Къде са останалите? – попита тя. – Всички ли са добре?
– Хората се върнаха в селището – отговори Дичаан. – Скоро ще ги изпратят на Земята. Показаха им стените. Знаят, че все още са на борда на кораба.
– Трябваше да им покажете стените още през първия им ден тук.
– Следващия път ще направим така. Това е едно от нещата, които научихме от тази група.
– Още по-добре ще бъде да им докажете, че са на кораб, веднага след като ги пробудите – каза тя. – Илюзията не им носи утеха задълго. Само ги обърква, подтиква ги към опасни грешки. Аз самата бях започнала да се чудя къде сме в действителност.
Мълчание. Упорито мълчание.
Тя погледна към заздравяващата сензорна ръка на Никанж.
– Чуйте – каза. – Нека ви помогна да научите повече за нас – иначе ще има още ранени, още смъртни случаи.
– През гората ли ще минеш – попита я Никанж, – или ще минем напряко под тренажора?
Тя въздъхна. Беше като Касандра – предупреждаваше и предсказваше на хора, които оглушаваха в момента, в който започнеше да го прави.
– Да минем през гората – каза накрая.
То седеше неподвижно и продължаваше да я гледа внимателно.
– Какво? – учуди се тя.
То преметна ранената си сензорна ръка около шията ѝ.
– Никой досега не е правил това, което направихме тук. Никой досега не е излекувал сериозна рана като моята толкова бързо и ефективно.
– Нямаше нужда да умираш или да осакатяваш – отвърна тя. – Не успях да помогна на Джоузеф. Радвам се, че успях да направя нещо теб, макар и да не знам как точно го направих.
Никанж се обърна към Ахажас и Дичаан.
– А тялото на Джоузеф? – попита то меко.
– Замразено е – отговори Дичаан. – Чака да го върнем на Земята.
Никанж разтри тила ѝ с хладния, твърд връх на сензорната си ръка.
– Мислех, че му осигурявам достатъчно добра защита. Трябваше да е достатъчно добра.
– Кърт още ли е при другите?
– Спи.
– Анабиоза?
– Да.
– И ще остане тук? Никога няма да се върне на Земята?