– Никога.
Тя кимна.
– Не е достатъчно, но е по-добре от нищо.
– Той има талант като твоя – заяви Ахажас. – Оолоите ще го използват, за да изучават този талант.
– Талант?
– Не можеш да го контролираш – допълни Никанж, – но ние можем. Тялото ти знае как да накара някои от своите клетки да регресират до ембрионално състояние. Може да събуди гени, които повечето хора не използват повторно след раждането си. Ние имаме подобни на вашите гени, които стават инертни след метаморфозата. Тялото ти показа на моето как да ги събуди, как да стимулира растежа на клетки, които обикновено не биха се възстановили. Урокът беше сложен и болезнен, но много полезен.
– Имаш предвид... – намръщи се тя. – Имаш предвид, че семейството ми има проблеми с рака, нали?
– Това вече не е проблем – каза Никанж, като приглади пипалата по тялото си. – Дарба е. То ми върна живота.
– Щеше ли да умреш?
Мълчание.
– След известно време – намеси се Ахажас – щеше да ни напусне. Щеше да се превърне в Тоат или Акджай и да напусне Земята.
– Защо? – попита Лилит.
– Без твоята дарба нямаше да възвърне напълно възможността си да използва сензорната си ръка. Нямаше да може да зачева деца. – Ахажас се поколеба за момент. – Когато чухме какво се е случило, помислихме, че сме го изгубили. То беше при нас за толкова кратко. Почувствахме, че... Може би почувствахме онова, което и ти, когато партньорът ти загина. За нас, изглежда, нямаше никаква надежда, докато ооан Никанж ни каза, че му помагаш и че ще се възобнови напълно.
– Кахгаят се държа така, сякаш нищо особено не се е случило – каза Лилит.
– Беше изплашено за мен – каза Никанж. – Знае, че не го харесваш. Помисли, че всякакви излишни инструкции от негова страна ще те ядосят или забавят. Беше много изплашено.
Лилит се усмихна горчиво.
– Добър актьор е.
Никанж прошумоля с пипала. Отдръпна сензорната си ръка от шията на Лилит и поведе групата към селището.
Лилит го следваше механично, мислите ѝ прескачаха от Никанж към Джоузеф, а след това към Кърт. Кърт, чието тяло щеше да послужи, за да научат оолоите повече за рака. Не можеше да се насили да попита дали той ще бъде в съзнание, дали ще знае какво се случва по време на тези експерименти. Надяваше се да бъде.
8
Беше почти тъмно, когато стигнаха до селището. Хората се бяха събрали край огньовете, говореха, ядяха. Никанж и другарите му бяха посрещнати от оанкалите с някакво ликуващо мълчание и бъркотия от сензорни ръце и пипала, споделяне на преживяното чрез директна нервна стимулация. Те можеха да си предават цели преживявания, след това да обсъждат преживяното в разговор без думи. Притежаваха цял език от сензорни образи и приемаха сигнали, които заместваха думите.
Лилит ги наблюдаваше със завист. Когато разговаряха с хората, рядко лъжеха, защото сензорният им език ги беше лишил от навика да лъжат, случваше се само да не дават информация, да отказват контакт.
Хората, от друга страна, лъжеха лесно и често. Не можеха да си имат доверие един на друг. Не можеха да имат доверие на един от своите, който, изглежда, беше твърде близък с извънземните, който беше съб-лякал дрехите си и беше легнал на земята, за да помогне на своя тъмничар.
Край огъня, където Лилит избра да седне, настъпи мълчание. Алисън, Лия и Рей, Гейбриъл и Тейт. Тейт ѝ подаде печен сладък картоф, а за нейна изненада и печена риба. Тя погледна към Рей.
Рей сви рамене.
– Улових я с ръце. Откачена работа. Беше два пъти по-голяма от мен. Но плуваше право насреща ми, сякаш искаше да бъде хваната. Оанкалите казаха, че някои от нещата, плуващи в реката, е можело да хванат мен – електрически змиорки, пирани, каймани. Донесли са тук най-лошите неща от Земята. Нищо не стана де.
– Виктор намери две костенурки – каза Алисън. – Никой не знаеше как да ги приготви, затова отрязаха месото и го опекоха.
– И как беше? – попита Лилит.
– Те го ядоха – усмихна се Алисън. – И докато го готвеха и го ядяха, оанкалите стояха настрана.
Рей се ухили широко.
– Не виждаш никого от тях и покрай този огън, нали?
– Не съм сигурен – отговори Гейбриъл.
Мълчание.
Лилит въздъхна.
– Добре, Гейб, какво си ми подготвил? Въпроси, обвинения, нападки?
– И трите може би.
– Е?
– Ти не се би. Избра да останеш при оанкалите!
– Срещу теб?
Гневно мълчание.
– А къде беше ти, когато Кърт посече Джоузеф?
Тейт сложи ръка върху ръката на Лилит.