Пиърс Антъни
Зов за завръщане
ПЪРВА ГЛАВА
МАРС
В тъмночервеното небе грееха две луни. Едната кръгла, а другата — като полумесец. Първата беше поне четири пъти по-голяма от втората. Всъщност, най-точното определение и за двете би било, че приличат на яйца — кокоше и от червеношийка. Или може би на картофи — голям и малък.
Големият картоф се наричаше Фобос, име което би трябвало да олицетворява страха, оня страх, който всява смут в редиците на цели армии и ги кара да губят сражения. Малкият картоф се наричаше Деймос и олицетворяваше ужаса. Имената бяха избрани безпогрешно, защото в римската митология страхът и ужасът са били сподвижници на Марс — Бога на войната и земеделието.
Нищо красиво нямаше в марсианския пейзаж. Почти до самия хоризонт, който беше много по-близо отколкото на Земята, се виждаха само оголени чукари, надвиснали зъбери и пясък. Война може и да е имало някога на този безлюден свят, но земеделие — никога. Ничия земя е най-точната дума за тази безжизнена пустиня.
Дъглас Куейд стоеше на върха на един хълм. Носеше съвсем лек космически скафандър снабден с дихателен апарат — атмосферното налягане на повърхността беше не повече от 1/50 земни атмосфери, а температурата — сто градуса под нулата по Фаренхайт. Пейзажът би бил арктически, ако имаше поне малко влага в силно разредения въздух. Дори само една микроскопична цепнатина на костюма, или дребен дефект в дихателния апарат означаваха неминуема гибел, както в открития космос. Единственото, с което можеше да се похвали Марс, бе че за разлика от вакуума в открития космос, тук поне имаше гравитация — малко повече от една трета от земната. Стигаше, колкото да се определи къде е горе и къде долу и човек да може да се придвижва.
За Куейд последното беше без значение. Той бе огромен мъж, с такава масивна физика, че едрите му мускули се очертаваха през скафандъра. Изглеждаше като творение на самата сурова сила. Имаше спокойно, сякаш издялано от гранит лице, което беше живо отражение на изключителната му воля. Без съмнение присъствието му тук не бе случайно. Имаше важна мисия и едва ли нещо можеше да го спре в изпълнението й.
Той огледа хоризонта. Погледът му се издигна нагоре, по очертанията на най-удивителната планина, която познаваше Слънчевата система — пик Олимп се издигаше най-малко на десет мили над мястото, където в момента стоеше Куейд. Висок бе почти петнадесет мили, с което надвишаваше три пъти хавайския Мауна Лоа. И подобно на него кипеше от вулканична дейност, но с мащаби непознати на Земята. Диаметърът на основата беше близо 350 мили, а отгоре се спускаха исполински вкаменели потоци от лава. Склонът на планината беше толкова стръмен, че предизвика възхищението дори на човек като Куейд, който не се впечатляваше така лесно.
Нещо изтрополи зад гърба му, звукът се долови по-скоро от сътресението в почвата, отколкото от разредената атмосфера. Една жена се приближаваше към него. Куейд я погледна без изненада, очевидно очакваше идването й. В погледа му се долови възхищение. И тя го заслужаваше — имаше прекрасно оформено тяло, нещо което подобно на него се забелязваше и през скафандъра. Големи черни очи го гледаха нежно зад стъклото на визьора, кафяв кичур коса се спускаше над тях. Тя се спря и в позата й се долавяше интерес към него — ако това не беше любов, тя със сигурност би могла да дойде по-късно.
Ала мястото не изглеждаше никак подходящо за любовен романс! А скафандрите правеха невъзможни за реализация, каквито и да било намерения за физическа близост. В този момент ги свързваше работата.
Тя се извърна и закрачи бавно към издигащата се недалеч от тях планина, която Куейд бе пропуснал да забележи във възхищението си пред гиганта. Макар и далеч под класата на пик Олимп, планината имаше не по-малко внушителен вид. Толкова симетрични бяха формите й, че сякаш беше изкуствена. Направо удивително бе, как Марс е успял да оформи подобен феномен. А може би нямаше нищо удивително в съществуването й — та хората едва ли бяха първите обитатели на тази планета, нито пък първите, които са се научили да ваят камъка.
Куейд я последва. Изпитваше съжаление, че само лицевата част на скафандъра й е прозрачна. Но дори и при тези обстоятелства беше направо удоволствие човек да наблюдава походката й. Тя го поведе към една цепнатина в основата на планината, която вероятно се бе образувала при някое от многобройните изригвания. Зад нея се криеше тясна пещера. Двамата се заизкачваха пипнешком нагоре из потъналия в мрак проход.
Най-сетне излязоха на един скален праг. Намираха се в огромна кръгла зала. Високо над тях, в небето на Марс блестяха звезди. Стените на залата се стесняваха надолу, дъното не се виждаше. Куейд огледа назъбения хоризонт. Чудеше се дали това е естествена кухина, или е дело на човешките ръце. Приличаше и на двете. Изпитваше неясна тревога, свързана донякъде с гигантските размери и тайнствения произход на кухината. Но дълбоко в подсъзнанието си, той вярваше че присъствието му тук е необходимо в степен, много по-голяма отколкото който и да е земен жител би могъл да предположи.